Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

— Обаждала ли се е Франи тази вечер? — попита той.

Мозес лениво оформи отговора:

— Знаеш ли, странно е, но тя се обади тук може би в… — И млъкна. — Какво се е случило? — добави той.

Харди го възпря с ръка:

— Тя е окей.

Мозес въздъхна. Франи съставляваше около деветдесет процента от всичко, на което той държеше.

— Какво има тогава?

Харди срещна погледа му. Окей, кажи го, човече, рече си той. Но Мозес попита:

— Еди окей ли е? Тя се обади да провери дали той е тук.

— Трябва да я посетим, Моуз. Еди е мъртъв.

Мозес не помръдна. Отвърна поглед за миг. Сетне попита:

— Какво искаш да кажеш? Мъртъв?

Харди се извърна на стола си. Шляпна по барплота:

— Окей, момчета, довършете си по-скоро питиетата. Затваряме по-рано тази вечер. — Стана, мина зад барплота и накара Мозес да седне на столчето зад плота. Чу как пияните посетители започват обичайните в такива случаи глупави роптания колко противно било това напомняне и че не било честно да постъпват с тях така. Той откачи от куката под барплота яката, дълга два фута тояга от кентъкски ясен, чепата в единия край, и се измъкна с нея напред.

Чукна силно два-три пъти с тоягата. За да се убеди, че е привлякъл вниманието им.

— Хайде, няма да ви чакам да допивате. Затваряме и всички вън! Още сега!

Клиентите се размърдаха. Преди това Харди бе размахал тоягата и повечето от тях видяха заплахата. Погледна към Мозес.

— Да вървим, приятелю — каза тихо той. — Да вървим да кажем на Франи.

Всичките дванадесет камиона бяха паркирани на определените им места зад ниската сграда, където се помещаваше „Арми Дистрибютинг“.

При едно баскетболно табло до самата сграда висок чернокож на име Алфонс Пейдж се упражняваше в стрелба през обръча. Той беше строен подрастващ младеж, с коса, обвита на темето, и със свалена риза, което разкриваше безкосмените му плоски гърди и с кецове, наследени от по-възрастните в семейството. Войнишкият му панталон беше със загънати маншети и разкриваше шест-седем инча 9 9 Мярка за дължина, равна на 2,54 см. — Б.пр. от лъскавите му безупречни крака между белите чорапи и коленете.

Таблото беше плътно долепено до стената на сградата, което правеше невъзможни за изпълнение някои от ударите, макар че ако отсечеш точен удар под определен ъгъл, можеш при отскока на топката да реализираш вътрешна кука.

Избелял оранжев „Датсън 510“ възви на паркинга, мина край камионите и спря зад сградата до опаковъчната барака. Алфонс прекрати стрелбата в таблото и започна да дриблира, пренесъл тежестта на тялото си на десния крак, като тупкаше бавно топката приблизително по веднъж в секунда, и зачака Линда Поук да се появи иззад сградата, което стана след по-малко от минута.

Докато тя прекосяваше двора, той я доближи с дрибъл.

— Няма никой наоколо — каза той.

— Татко не е ли вътре? — В гласа й прозвуча нотка на отчаяние, но отдавна изоставена надежда.

— По дяволите!

— Но къде е Еди?

— Не се е показвал. Не беше тук към шест, когато всички си тръгнаха за вкъщи.

Тя прие тази информация като човек, установил с пълна сигурност наличието на смъртоносна болест. Спря се. Слънцето, необичайно силно през тази ранна утрин им беше в гръб и озаряваше сградата.

— Искаш да кажеш, че няма никой вътре? Абсолютно никой? — попита Линда.

Алфонс задържа без никакво усилие топката на бедрото си с една ръка, а с другата посочи себе си:

— Хей, аз какво съм?

— Не се обиждай.

Алфонс оголи белите си зъби насреща й. Като изключим няколкото ергенски пъпки, продълговатото му гладко лице не беше лишено от привлекателност. Кожата му беше много черна, а носът тънък. Устните бяха чувствено плътни. Потта по тялото в резултат от тренировката леко блестеше, а въздългата коса, която според Линда бе най-неприятната му отличителна черта, бе покрита с мрежа.

— Не се обиждам — поясни Алфонс.

Линда въздъхна:

— И какво стана с вестниците?

Алфонс започна отново да дриблира, като пристъпваше около нея. Вестниците не бяха негов проблем.

— Не са прекалено много.

Заобиколиха сградата. Пред склада Линда забеляза сутрешните вестници, все още опаковани от техните издатели. При отсъствието на „Ла Ора“ те представляваха отчайващо жалка купчина пред желязната врата.

Линда пое дълбоко въздух и пак въздъхна.

— Значи правилно съм се досетила. — Отметна глава и погледна към небето сякаш за помощ, но като не я получи, простена: — Как искам татко да се появи сега!