Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

— Да, и аз го очаквам.

— А Еди изобщо ли не се е мяркал? Обаждал ли се е по телефона да предупреди?

Алфонс отново се усмихна.

— Не се занимавам с телефоните, сладурче.

Бяха се озовали пред стъклените входни врати. Линда извади ключовете си и влязоха. Алфонс я последва през малкото антре към офиса й, който беше пред този на баща й. Тя мина зад бюрото и седна.

Алфонс дриблираше по покрития с линолеум под. Звукът на тупканата отсечено и рязко топка, бе прекъснат от звъна на телефона.

— Може би е татко — предположи Линда.

Отговори с оптимистично „Арми Дистрибютинг“, а после каза на няколко пъти „Да“. Когато затвори телефона, смъртоносната болест се бе засилила.

— Обадиха се от полицията — каза тя и Алфонс усети празнота в стомаха си. — Искат да дойдат тук и да зададат някои въпроси.

Алфонс се бухна тежко и неочаквано в облегалката на тапицирания с кожа диван.

— За какво?

— Казаха, че Еди… — Тя замълча.

— Какво за Еди?

— Казаха, че той, хм, бил мъртъв. — Зашари по бюрото две-три секунди, после посегна към чантата си за цигара. — Добре ще е да се обадя на татко — рече тя почти на себе си.

Цигарата беше омачкана и полуизгоряла. Алфонс кимна разбиращо, когато тя я запали и пое дълбоко дима, като го задържа в дробовете си. Той стана, отиде до бюрото й, протегна ръка към нея.

— Скоро ще дойдат ченгетата, по-добре е да не подушат това.

Линда още не бе издишала дима, когато му подаде угарката. После изкара дълга, бавна струйка дим.

— Ами да отворим прозорците — предложи тя.

— Ще се обадиш ли на баща си?

— Да, смятам.

— Няма да е зле — каза Алфонс. — Аз също искам да говоря с него.

Полицията вече бе пристигнала в дома на Франи — една черно-бяла кола и друга, почти незабележим „Плимут“, паркиран наблизо зад първата. Лампата на входа светеше. Харди и Мозес забелязаха някакви движещи се сенки на ъгловия прозорец. Харди бе решил да не влиза. Остави Мозес и потегли с колата си за вкъщи.

Като пристигна там, блъсна силно с ругатни заялата входна врата. Вътре беше студено. Единствената светлина идваше от мекия блясък на аквариума в спалнята.

Навярно беше гледал рибите известно време седнал на леглото, свалил гръцката моряшка шапка от глава и с вдигната яка на палтото. Не помнеше.

Спомняше си само, че сега е сутрин. Ярко слънце струеше през прозореца на спалнята и озаряваше лицето му. Палтото беше запъхнато под него и около него, а шапката — подложена под врата. Отърколи се по гръб, загледан в тавана. В съзнанието му нахлу като поток образът на Еди както лежеше на хълбок, на три фута от безличната постройка в Чайна Бейсън и с черна локва кръв под него.

Това не биваше да стане. Това не е повторение на някакъв Виетнам. Еди едва ли се е замесил в нещо опасно. Той беше приличен човек, същинско дете, а такива неща не се случват на прилични хора.

По-рано, да. Харди бе живял известно време в постоянна опасност за живота си, когато смъртта те дебне всеки миг. Виетнам, партньорството с Глицки по време на обход, дори кратковременната му работа като заместник районен прокурор. Много отдавна.

А сега животът му не изисква повишен адреналин в кръвта. Когато много се вживяваш, адреналинът бликва и те завладява. Сега той има подходяща работа — не някаква шантава „кариера“, която ти гълта времето и те яде отвътре — а място, където отива да върши нещо разумно, където му плащат, прибира се вкъщи и не се налага да мисли върху работата си. Има си и двама приятели — Мозес и Пико, чудесни момчета. Пийва си умерено, понякога и малко повече, но това са предимно доброкачествени концентрати или тъмно пиво и можеш да държиш положението под контрол.

Всичко друго — амбиции, любов, дълг (каквото и да се разбира под това) — е детинщина. Като тази на Еди например, който, общо взето, съществено се различаваше от Харди в разбиранията си за живота, макар накрая да се осъзна. А Харди беше минал през това. Съществените неща не са реални за децата. Те за тях са патерици, наочници, които им пречат да се движат и да виждат. Харди доказа това, като се откъсна от всички тях и оцеля. Съхрани се. Е, може би се беше плъзнал по повърхността, но поне беше избегнал големите плитчини, скритите рифове, чудовищата, притаени в дълбочините.

Ето, Диз, рече си Харди, ти отиде в Кабо, защото всичко беше толкова прекрасно, защото реализацията е самата същност на твоето съществуване.

— По дяволите всичко! — отсече той, заслонил с ръка очите си от слънцето. — По дяволите всичко, Еди!