Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Ясно — проговори накрая той, откъсвайки поглед от подчинените си — Вие отговаряте за сигурността, а аз трябва да решавам проблемите.

Балам, шеф на отдела за сигурност на Cultus Sathanas , се прокашля, сякаш забележката бе отправена към него и той трябваше да отговори.

— Заради Декарабиа загубихме време и възможности — оплака се той. — Не можем да очакваме, че…

— Вербувахме Декарабиа, защото вие не си свършихте работата — сряза го Магус, изгубил търпение да слуша нови извинения. — Вие провалихте операцията в Ница и откровено казано, не съм особено убеден, че ще се справите с тази каша.

Шефът на охраната не се предаваше.

— Нещата в Ница не бяха пълен провал — обясни той. — Отървахме се от двамата натрапници.

— Но не намерихте дивидито!

— Така е — призна Балам. — Проблемът е, че Декарабиа с неговите неуспехи в Лисабон и Мадрид усложни нещата. Велики Магус, ако ни бяхте разрешили да действаме, щяхме да доведем докрай започнатото в Ница. Вместо това се доверихте на онзи нехранимайко, само защото е бил в специалните служби, и както за всички вече е ясно, нещата приключиха зле.

Съзнавайки, че проблемите нямаше да се решат с нападки и обвинения, Магус махна неопределено с ръка.

— Добре, безсмислено е да си посипваме главите с пепел — заключи той, опитвайки се да гледа пред себе си. — Тези операции направиха враговете ни предпазливи. Въпросът е следният: как да стигнем до тях сега? — Отново огледа подчинените си. — Някакви идеи?

В залата отново се възцари тишина. Почувствал неудобство от факта, че е неспособен да предложи решение, шефът по сигурността вдигна ръка, за да каже нещо.

— Предлагам да държим майката на онзи тип под око и да изчакаме да…

— Не говори глупости — сряза го Магус. — Ние я наблюдаваме, разбира се, но онзи не е глупав и няма да допусне повторна грешка. Не можем да разчитаме на това.

— Какво ще правим тогава?

Добър въпрос. Магус се облегна в креслото си и обмисли някои обстоятелства и възможности, които случаят предлагаше. В залата се установи продължителна тишина, прекъсвана само от нечие приглушено прокашляне.

С отсъстващ вид, сякаш се намираше на километри от там, ръководителят на Cultus Sathanas претегляше различни сценарии и варианти.

По някое време, изглежда, се върна в настоящето.

— Виждам само един начин да го заловим — каза накрая той.

— Трябва да му заложим капан.

Вратите се затвориха със съскащ звук, композицията сякаш въздъхна шумно, за да събере сили, разтресе се и се плъзна по релсите, набирайки скорост. Томаш и Ракел се взираха неспокойно в тълпата на перона на гара „Аточа“ и се отпуснаха едва когато влакът напусна станцията и пое на изток.

— Ако бяхме хванали АВЕ [100] Alta Velocidad Espanola (AVE) — високоскоростни влакове в Испания. — Б. пр. — промърмори испанката, — за два часа щяхме да сме там.

Историкът поклати глава.

— Прекалено рисковано е — заяви той. — Високоскоростните влакове вероятно са под наблюдение. Комбинадо [101] Услуга, предлагана от испанските железници, която включва прехвърляне на друг влак. — Б. пр. е по-бавен, но по-дискретен.

Агентката от Интерпол не възрази. Знаеше, че спътникът й е прав. Всъщност единствената причина за забележката й бе лошото й настроение. Томаш бе прекъснал момент на интимна близост, за да мисли за глупавата криптограма. Що за мъж би постъпил така? Да не би да е работохолик? Или не я желае достатъчно? Подобно нещо й се струваше невъзможно; нито един мъж, поне такъв, който харесва жени, не я беше отхвърлял. А след това португалецът я бе накарал да си вземе нещата, да излезе и да изтегли пари, преди да са блокирали сметката й, и да се качи на влака, без да й даде някакво обяснение.

— В Барселона ли отиваме?

— Не — отвърна Томаш. — Ще хванем друг влак.

— За къде?

Историкът докосна устните си с пръст, сякаш устата му бе запечатана.

— По-късно ще ти кажа.

Ракел изпъшка недоволно.

— О, защо е този театър?

— Мерки за сигурност — каза той. — Ако съм научил нещо от тази история, то е да казвам само онова, което е абсолютно необходимо. Представи си, че те хванат… — Отново поклати глава. — Не, има неща, които е по-добре да не знаеш. Когато подходящият момент настъпи, ще ти ги кажа.

Спътникът й бързо се учеше, помисли си агентката от Интерпол. В една тайна операция бе изключително важно всеки член на екипа да знае само онова, което бе необходимо. Ракел съзнаваше това и въпреки необяснимата си неприязън се примири да остане в неведение относно крайната цел на пътуването им. В трезора на банката тя се бе научила да се доверява на Томаш и разбра, че трябва да запази това доверие до границите на разумното. Погледът й се рееше сред крайпътния пейзаж — къщи с тухлен цвят, заменени по-натам от ширещите се жълти плата в околностите на Мадрид. Познаваше добре страната си и тези гледки не бяха нови за нея. Въздъхна отегчено и реши да се поразсее с нещо.