Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Не, беше на грешен път. Освен това беше прекалено лесно, а Филипе никога не би избрал толкова елементарно решение.

— Хм… Ами ако…

Седнала до португалеца, Ракел, изглежда, се разбуди.

— Какво правите?

В ума на историка се блъскаха множество варианти, сякаш щарадата беше огромно судоку, но изчезнаха яко дим, щом чу гласа на испанката.

— Аз ли? — Той посочи към четирите загадъчни реда, надраскани върху хартията. — Дешифрирам написаното тук, разбира се.

— Губите си времето — промърмори тя. — Това не е начинът, по който ще разрешим проблема.

Португалецът се обърна към нея и на лицето му разцъфна усмивка.

— Грешите — заяви той, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото всъщност беше. — Спасението ни е тук.

Категоричният тон, с който произнесе тези думи, сякаш вдъхна известен кураж на агентката. Ракел спря котешкия си поглед върху криптограмата, а по лицето й се разля мека светлина.

— Открихте ли нещо?

Томаш поклати глава и се съсредоточи отново в шарадата.

— Още не — призна той. — Но съм сигурен, че ще разбуля посланието, което се крие тук.

— Как може да сте сигурен? Изглежда толкова… толкова странно.

Историкът се засмя.

— Сигурен съм, защото съм добър в това, което правя.

Агентката от Интерпол направи гримаса и развеселена, му се изплези.

— Самохвалко!

Томаш щеше да отговори, но се сдържа и се взря в нея. Очите им се срещнаха — малахит и смарагд. Усмивката му изчезна. Тя прибра езика си, но не съвсем — устните й бяха полуотворени и влажни. В този миг прехвръкна искра и огънят пламна.

Двамата се хвърлиха един към друг.

Имаше богат и достоен за уважение опит на боец, с множество операции за специалните части в Ирак, Афганистан и дори в Йемен, но опитът се оказа безполезен, когато настъпи моментът да се яви пред шефа си. Чувстваше се по-напрегнат от когато и да било.

Обстановката му бе позната, само дето беше по-мрачно. Щорите бяха спуснати и Магус, седнал зад бюрото си като съдия, заел почетното място в залата, го чакаше със смръщено лице. До него стоеше мъжът, който бе участвал в операцията и когото шефът бе пожелал да изслуша пръв. Тиквеникът едва ли бе казал нещо добро, помисли си Декарабиа, чувствайки се като обвиняем, който ще бъде съден според кодекс, чиито закони му бяха неизвестни.

— Приближи се.

Магус произнесе заповедта с дрезгав глас и махна повелително като император. Агентът се подчини и пристъпи към бюрото, заковавайки се пред шефа. Горилата се отдръпна от Магус и застана зад колегата си. Движението му не се понрави на Декарабиа — сметна го за враждебно, и го показа с косия поглед, който хвърли на кретена зад гърба си, но не помръдна.

— Отново се провали — каза Магус с напрегнат глас. Вдигна два пръста. — Две операции — два провала. Как, по дяволите, ще обясниш това?

— Вече ви казах, велики Магус — защити се Декарабиа. — За да няма грешки, една операция изисква предварителна точна и подробна информация. Аз не разполагах с такава. При първата акция в Лисабон не бях навременно запознат с профила на лицето, което придружаваше мишената. Хванаха ме неподготвен и…

— Това беше в Лисабон — прекъсна го шефът. — А сега? Какво ти е оправданието?

Агентът поклати глава.

— Няма оправдания, само обяснения — каза той. — Вие ме информирахте, че нашият човек разполага с диска. Започнахме операцията успешно, основавайки се на това предположение. Заловихме го, както бе планирано. Информацията, която имахме, не беше точна. Онзи не носеше диска със себе си, имаше само някаква следа, която уж бил оставил в банката. Оттук нататък трябваше да импровизирам. В такива обстоятелства факторът риск нараства хилядократно, тъй като трябва да се организира нова операция без предварителен план.

Магус присви очи, очевидно не особено убеден.

— Това ли е извинението ти?

— Вече ви казах, че не е извинение — отвърна твърдо Декарабиа. — Това е обяснение за… за случилото се. Ако информацията, която ми бе предоставена, беше точна, планът ни щеше да е различен, а успехът — сигурен. Не мога да гарантирам резултати, когато се сблъсквам с…

Шефът внезапно удари с юмрук по бюрото.

— Празни приказки! — извика той, изгубил търпение. — Безпочвени извинения, за да се оправдае нещо, за което няма оправдание! — Той размаха пръст срещу него. — Истината е, че ти се провали! Обеща, че всичко ще мине по план, и се върна тук спразни ръце! Провали се! Признай го, негоднико! Ти се провали!