Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Всичко в апартамента носеше отпечатък от женско присъствие и добър вкус — до прозорците имаше цветя и цветът на завесите бе в тон с този на дивана и абажура. По стените бяха окачени малки картини, а по мебелите имаше подредени снимки в рамки на слаба жена около тридесетте — сама или с други хора, вероятно роднини. Томаш взе една снимка.

— Това ли е тя?

— Да. Казва се Марилу. — Ракел спря и го погледна. — Защо? Харесва ли ви?

Томаш вдигна очи от фотографиите и я удостои с най-чаровната си усмивка.

— Не колкото вие.

Комплиментът накара Ракел да се разсмее.

— Ах, тези португалци. Никога не пропускат възможност да покажат своята галантност.

— He ми казвайте, че не ви харесва…

Испанката се изчерви, докато навиваше на пръста си сребърната верижка, която носеше на шията си.

— Не казвам това.

Историкът се бе подготвил с още комплименти, не всеки ден му се случваше да остане насаме с такава красавица в апартамент и тъкмо щеше да каже нещо за очите й, когато вниманието му бе привлечено от нещо в стаята.

Стационарен телефон.

— Мислите ли, че мога да го ползвам? — попита той, вече поставил ръка върху апарата. — Дали приятелката ви ще има нещо против?

Ракел изненадано повдигна вежди.

— Какво правите, по дяволите? — поинтересува се тя. — На кого ще се обаждате?

Португалецът вдигна слушалката.

— В старческия дом, където е настанена майка ми — отвърна той. — Трябва да разреша един сериозен проблем. Намалиха пенсията й и собствениците на дома искат да платя…

Агентката от Интерпол изтръгна телефона от ръката му и го постави на мястото му.

— Не го докосвайте!

Томаш бе смаян от тази забрана.

— Защо? Проблем ли има?

— Не разбирате ли, че вероятно подслушват телефона в дома на майка ви? — попита тя. — Ако се обадите, веднага ще разберат къде сме!

— Моля?

— Това е елементарно, Томаш. Винаги, когато преследваме беглец, наблюдаваме роднините му. Той се свързва с тях и — хоп, ние го хващаме. Винаги работи. — Тя се взря в телефона.

— Със сигурност и те правят същото.

Объркан, португалецът отстъпи назад, взирайки се в телефона, сякаш излъчваше смъртоносна радиация.

— Тази сутрин телефонирах в дома — каза той. — Мислите ли, че… че…

Испанката завъртя блестящите си очи.

— Всичко е ясно! — възкликна тя. — Така са разбрали, че сте в Мадрид. Вероятно са открили връзката ми с Филипе и е трябвало само да съберат две и две.

Тези думи прозвучаха обвинително на Томаш. Потиснат и разтревожен, той наведе глава. Чувстваше се засрамен, че е допуснал толкова глупава грешка и бе довел враговете си в апартамента на Ракел в Сесеня. И още по-лошо — чувстваше се безсилен да промени ситуацията, в която се намираше майка му. Трябваше да разреши проблема с вноската за старческия дом. И ако допреди малко положението му се струваше тежко, сега беше още по-зле. Щом не можеше да се обади в дома, как щеше да разбере какво се случва с нея? Ами ако собствениците наистина я изхвърлят на улицата? Дали някога ще може да си прости? Но реално погледнато, какво би могъл да направи? Да се предаде? Как това би разрешило проблема? Щеше само да го усложни, тъй като бе убеден, че попадне ли в ръцете на полицията, ще бъде предаден на онези влиятелни хора.

Той вдигна поглед и се взря в Ракел.

— Да приключваме с това — каза той. — Имам план.

Тихите стонове, които се чуваха от задната седалка, принудиха Декарабиа да хвърли поглед назад, докато шофираше. Не знаеше, нито искаше да знае имената на двамата мъже, които го придружаваха в операцията, но беше наясно, че случаят е спешен. Единият бе тежко ранен и се гърчеше от болка, а другият, който се опитваше да се грижи за него, всъщност не знаеше какво да прави — очевидно бе обучен да убива, а не да спасява хора.

Нищо не вървеше по план. Декарабиа отново се съсредоточи в пътя, обмисляйки как да постъпи в създалата се ситуация, но накрая се убеди, че има нужда от инструкции от горе. Взе слушалката и я намести на дясното си ухо, след което набра номера.

— Е? — бе първото, което чу от другата страна на линията, когато се свърза. — У теб ли е дивидито?

Декарабиа си пое дълбоко дъх, приготвяйки се да съобщи лошата новина. Знаеше, че няма да е лесно.

— За съжаление, не, велики Магус — каза той с равен глас. Щадеше емоциите си, за да посрещне бурята, която подозираше, че ще последва. — Птицата напусна гнездото заедно с яйцето.

За момент в слушалката настъпи тишина.