Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Откриха убежище в един парк и се свлякоха задъхани на закътана пейка. Плътна редица храсти скриваше мястото от любопитни погледи. В пролуките съзряха черния мерцедес с тъмни стъкла, който бързо обикаляше улиците. Явно се опитваха да ги открият, но в същото време внимаваха да не ги проследят: накрая изчезнаха на юг.

— Загубиха следата — въздъхна облекчено Томаш. — Мисля, че се измъкнахме…

Чуха сирени и след секунди видяха три полицейски коли с включени сигнални лампи, следвани от линейка, които минаха по улицата край парка и се устремиха към банката.

След като вече бе нормализирала дишането си, Ракел се изправи.

— Да тръгваме.

Португалецът й хвърли смаян поглед.

— Къде?

Агентката от Интерпол на свой ред го изгледа изненадано.

— В полицията, разбира се — отвърна тя. Виждайки разтревоженото изражение на събеседника си, тя се поколеба. — Защо?

— Полудяхте ли?

— Какъв е проблемът?

Томаш посочи с палец в посоката, в която бяха изчезнали полицейските коли.

— Ако попаднем в ръцете на полицаите, свършено е с нас.

Испанката завъртя очи нетърпеливо.

— О, не говорете tonterias [95] Глупости (исп.). — Б. пр. — смъмри го тя. — Трябва да отидем в полицията и да разкажем какво се случи. Те веднага ще пуснат заповед за издирване на мерцедеса и за залавяне на онези престъпници.

Агентката от Интерпол понечи да тръгне, но португалецът я задържа за ръката.

— Помислете, Ракел — помоли я той. — Имаме си работа с много влиятелни хора. Те ще извъртят нещата и ще ни обвинят, че сме убили охранителя на банката.

— Глупости!

— Така ли мислите? Тогава нека ви попитам нещо. След всичко, което се случи през последните часове, още ли вярвате, че аз съм убил Филипе?

— Разбира се, че не. В апартамента в Сесеня чух с ушите си един от тях да казва, че той…

— Тогава защо се крия? — попита Томаш с нападателен тон.

— И защо португалската полиция ме търси и е изпратила на Интерпол информацията, че аз съм убиецът? Защо?

Двамата се гледаха един друг, докато той излагаше аргументите си, а тя ги обмисляше. Съображенията на събеседника й бяха съвсем уместни, даде си сметка Ракел. В думите му имаше логика.

— Наистина ли мислите, че ще ни обвинят в… убийството на човека от охраната?

Томаш продължи настойчиво да се взира в нея.

— Бъдете сигурна в това — увери я той. — Може би не веднага. Сега типовете бягат, а и трябва да уведомят шефовете си за случилото се. Но след няколко часа ще видите как полицията ще смени позицията си. Веднага ще се появят свидетели, които ще твърдят, че аз или вие сме убили охранителя, и докато се усетим, ще са ни пипнали. — Португалецът постави ръка на гърдите си. — Спомнете си, че те успяха да накарат телевизията да излъчи снимката ми. Филипе бе убит от главатаря на групата, а онези типове изкараха мен главен заподозрян. — Той кимна впосоката, в която се бяха отдалечили полицейските коли. — Ако отидем там, с нас е свършено, разбирате ли? Свършено!

Агентката от Интерпол се замисли върху думите му. Да бяга от полицията, означаваше да се обърне срещу инстинктите си. В крайна сметка тя бе полицай. Как би могла да се усъмни в хората си? И все пак в казаното от Томаш имаше логика. Дискът, който всички търсеха, може би уличаваше твърде влиятелни хора; само така си обясняваше факта, че бе станала заложница в собствения си апартамент на отряд професионалисти, който търсеше материала, скрит от Филипе. Самият Филипе й бе казвал колко деликатна е операцията, заради която я бе потърсил за помощ. Нима това не бе доказателство, че се случва нещо важно? Предвид всичко това какво можеха да сторят един обикновен агент от Интерпол и един безработен професор по история срещу сериозните интереси, които въпросното дивиди заплашваше?

Тя въздъхна и се примири.

— Какво предлагате да направим?

Томаш на свой ред се изправи, готов да продължат пътя си.

— Трябва да бягаме.

Отвориха вратата на апартамента в мадридския квартал „Трес Оливос“ и надникнаха вътре. Холът тънеше в мрак; само няколко снопчета светлина проникваха през спуснатите щори и огряваха танцуващите във въздуха прашинки, които искряха като диамантен прах. Миришеше на застояло и бе очевидно, че от дни, може би седмици тук не бе влизал никой.

— Чие е това жилище?

— На колежка от Интерпол, която е в командировка в Хага — отговори Ракел. — Връща се следващата седмица и ме бе помолила да поливам цветята.