Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Припомни си необяснимия страх в очите на Филипе и многобройните му предупреждения за влиянието на онези, които го преследваха. Усети тежестта на плика, наследен от него, в ръцете си и тейзъра в колана и осъзна, че онова, в което се бе забъркал, не е обикновен криминален случай. Спомни си как следобеда онзи мъж бе застрелял полицай в главата на улицата посред бял ден. Подобно нещо би извършил само напълно луд.

Или човек, който се мисли за недосегаем.

Мислите му се върнаха към Филипе, и по-специално към настойчивостта, с която в последните си мигове живот го умоляваше да избяга незабавно, защото „те“ идваха за него. Приятелят му от гимназията бе повторил тези думи многократно и Томаш започваше да гледа на този случай по друг начин. Тогава не бе обърнал внимание, струваше му се прекалено, може би страх от преследване, сигурни признаци на параноя, но сега…

— Господин полицай! — извика една от жените в чакалнята. — Господин полицай, той е тук!

Съзнанието на Томаш се върна към реалността и той изненадан видя жената да сочи с пръст към него.

— Наистина е той! — възкликна старецът с бялата брада. — Той е… престъпникът!

Историкът осъзна, че всички в чакалнята бяха видели новините на „Тележурнал“ и снимката, разпространена от криминалната полиция, разпознавайки в нея лицето на мъжа, който седеше до прозореца.

— Престъпникът… убиецът е тук!

Зад плота дежурният ги гледаше с недоумяващо изражение, без да разбира напълно причината за това вълнение, а Томаш си даде сметка, че разполага само с няколко секунди, за да вземе решение. Дали да остане и да изясни цялото това недоразумение? Изкушението беше голямо, това със сигурност би било най-лесно, но заключи, че точно това биха искали неговите преследвачи. Всичко това бе стратегия, с която да го доведат тук и да го хванат.

Той се изправи и побягна.

— Стой на място!

Томаш чу вик зад себе си и разбра, че дежурният е по петите му. Какъв късмет, помисли си той, докато препускаше надолу по улицата; тялото все още го болеше, но в кръвта му кипеше адреналин. Защо сред толкова шкембести ченгета трябваше да попадне на този чевръст младеж?

— Стой или ще стрелям!

Да бе, да, каза си историкът, наистина ли очакваш, че ще ти повярвам ? Заплахата не го разтревожи, знаеше, че е просто трик, за да види дали ще се хване. Но съзнаваше, че преследвачът му е по-млад и бодър, докато той бе имал невероятно тежък ден, цялото му тяло бе в рани и синини, включително и краката, и нямаше да успее да тича така още дълго. Трябваше да измисли начин да се измъкне от полицая, който го преследваше из тъмните улици на Алмада.

Нощта се бе спуснала, трафикът бе намалял, а минувачите по тротоарите бяха още по-малко. Паветата бяха озарени от жълтата светлина на уличните лампи и пронизващия сноп на фаровете на случайните автомобили. Томаш инстинктивно разбра, че сенките могат да бъдат негови съюзници. Трябваше Да се възползва от тъмнината, за да заблуди снажния младеж охранителната полиция. Проблемът бе, че за разлика от преследвача си, историкът не познаваше Алмада и не можеше да планира маршрута си за бягство.

Трябваше да импровизира.

След като пресече улицата, съзря кротката повърхност на Тежу да проблясва между две сгради и разбра, че кеят на Касиляш е само на две крачки от мястото, където се намираше — очевидният път за бягство. Зави нататък и мина през малка горичка, която свършваше в жилищен район. Зад него преследвачът му беше престанал да вика, може би пестеше сили или бе разбрал, че няма смисъл да му нарежда да спре. Вероятно и поради двете причини.

Зави наляво, право към кея, докато потъна в мрака, и като се възползва от прикритието си, мина зад ъгъла на един блок, заобиколи отзад и се шмугна по една тясна пътека, която го отведе до открито пространство. Сега щеше да разбере дали полицаят се е оставил да го заблудят.

— Стой на място! — извика преследвачът, а гласът му отново отекна из улиците. — Бъдете така добър да се предадете.

Скрит в сенките, макар и на ръба на изтощението, Томаш се усмихна. Беше го заблудил. Виковете бяха доказателство, че полицаят е изгубил следата. Само така си обясняваше повторното прибягване към този отчаян метод.

Тази нова ситуация налагаше своевременна промяна на тактиката: вместо да тича непрестанно, което толкова го изморяваше, Томаш трябваше да се движи бавно и безшумно в тъмнината. Невидимостта бе най-голямата му победа.