Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

GOsanSEC

OTat+&AR

HERTATO.

OVSANSMB

В следващия момент ръката му се отпусна на пода и погледът му угасна. Осъзнавайки, че бе останал сам, Томаш преглътна сълзите си. Очите на Филипе Мадурейра бяха застинали, изпразнени от смисъл, втренчени в безкрая със стъкленото изражение на човек, който се бе простил с живота.

Томаш нежно затвори очите му, докосвайки го за последен път. След това вдигна плика и тейзъра от пода и се надигна бавно с безмълвна почит. Изправи се и верен на ритуала им от младостта, докосна слепоочието си, отдавайки чест, както правеше винаги, когато играеха на загадки през дългите летни ваканции.

— Слушам, капитане.

Тих брътвеж изпълваше залата, където мъже в костюми и вратовръзки очакваха началото на събранието. Някои се смееха, други седяха със сериозни изражения, трети преглеждаха документи. Седнал по средата на овалната маса, Магус погледна часовника си. Беше три и двадесет и пет следобед; след пет минути щеше да обяви официално началото на срещата.

Усети нечия ръка върху рамото си и се обърна да види кой го търси.

— Извинете — каза любезно неговият доверен човек. — Има обаждане за вас.

Магус посочи черния телефон на масата пред него.

— Прехвърлете го.

Подчиненият деликатно му направи знак с очи.

— Страхувам се, че мястото не е подходящо за този разговор — обясни той. — Ако позволите, бих ви посъветвал да приемете обаждането в звукоизолираната зала. Ще говорите по-спокойно.

— Защо? Случило ли се е нещо?

Мъжът заговори тихо, почти шепнешком.

— Обаждането е от… Лисабон.

Магус веднага разбра посланието.

Изправи се веднага и забързано напусна заседателната зала, придружен от доверения си човек. Двамата минаха по коридора към асансьорите. Без да си кажат и дума, се качиха два етажа по-нагоре и тръгнаха по друг коридор, докато стигнаха до залата, където никакъв звук не можеше да бъде прихванат от недискретни уши. Е

— Прехвърли ми го.

Магус влезе и седна до масата. Това беше обикновено помещение без прозорци и излишни мебели и стени, покрити със звукоизолация. Имаше шест стола, маса и бял телефон в средата с разпръснати около него бели листове и молив. Нищо повече. Телефонните линии бяха сигурни; всяка сутрин охраната претърсваше стаята, за да гарантира, че няма скрити устройства за подслушване. Магус беше изключително спокоен. Глождеше го единствено мисълта за новините, които щеше да получи. Наистина се надяваше всичко да е минало добре и да…

Телефонът иззвъня.

— Ало.

— Аз съм, велики Магус — отвърна гласът от другата страна.

— Декарабиа. — Заговори тихо, почти скръбно. — Имам лоши новини.

Сърцето на лидера на организацията трепна. Не, не и лоши новини! Операцията бе прекалено важна, не можеха да си позволят нов провал.

— Не ми казвай, че онзи тип е избягал.

Гласът от другата страна на линията се поколеба.

— Мишената? Не, той е ликвидиран.

Магус свъси вежди, внезапно облекчен, но без да разбира какъв е проблемът.

— Добре. Какви са лошите новини тогава?

— Пликът изчезна.

Седнал на масата в изолираната зала, шефът на Декарабиа потърка брадичката си, докато обмисляше информацията.

— Би било чудесно да вземем проклетото дивиди, несъмнено — отбеляза той. Говореше бавно, като преценяваше последствията от последните думи, които бе чул. — Но… в крайна сметка, щом дискът е изчезнал, това не ми изглежда страшно. Важното е, че е вън от играта, не мислиш ли? Единствено това има значение.

Това заключение бе посрещнато от събеседника му с неловко мълчание.

— Проблемът е друг.

— Какъв?

— Приятелят му, историкът — уточни Декарабиа. — Онзи Томаш Нороня. Мисля, че… мисля, че дискът е у него.

Беше ред на смаяния Магус да загуби ума и дума за момент, шокиран от обрата на събитията.

— Какво?

Агентът преглътна, очевидно притеснен от новините, които бе длъжен да съобщи.

— Вие бяхте прав, велики Магус — заговори той бързо и смирено. — Не знам как, но мъжът усети, че ги чакам в апартамента му. Не разбрах как се случи, но той измисли как да се измъкнат и… и аз ги последвах, но той смени тактиката и… — Декарабиа смутено въздъхна, възвръщайки нормалния ритъм на гласа си. — Страхувам се, че го подцених — обобщи той.

Седнал сам в изолираната зала, шефът скочи на крака, неспособен да сдържи гнева си след онова, което бе чул.

— Аз те предупредих, Декарабиа! — изкрещя той в слушалката. — Предупредих те, по дяволите! Докладите, които получих за него, бяха категорични в това отношение и ти беше предупреден! Как можа да не се вслушаш в думите ми?