Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Хората от екипажа го изслушаха недоверчиво: историята приличаше на плод на богато въображение, на епизод от американски филм, но състоянието на ранения и петното кръв на палубата бяха доказателство, че наистина се бе случило нещо ужасно, и в последна сметка все пак се съгласиха да продължат.

Капитанът се прибра в кабината и след секунди гласът му се разнесе от високоговорителите на корабчето.

— Уважаеми пасажери, моля за вашето внимание — започна той. — Ако на борда има лекар, моля спешно да се яви при екипажа. Благодаря.

В началото никой не помръдна; почти бяха загубили надежда, че сред пасажерите на корабчето има лекар, когато една госпожа на средна възраст си проправи път между хората и се приближи до мястото, където бяха Томаш с двама моряци и Филипе, положен в краката им.

— Казвам се Авелина и съм медицинска сестра в болницата „Санта Мария“ — представи се тя. — Тъй като очевидно сред нас няма лекар, може би аз ще успея да помогна.

Предложението й веднага бе прието. Авелина коленичи до ранения и смръщи чело, като видя тейзъра, затъкнат в колана на мъжа, но не каза нищо. Разряза ризата му с ножица и откри потъналия в кръв гръден кош. Поради липса на преварена вода тя поиска минерална и изми гърба на Филипе. Над кръста имаше малка потъмняла дупка, очевидно бе входната рана от куршума. Жената внимателно я прегледа, след което огледа главата и безизразните очи на пациента.

— Е, сестра? — попита нетърпеливо Томаш. — Какво мислите?

Авелина въздъхна.

— Имам няколкомесечен стаж в травматологията преди години, но днес работя в педиатричното отделение — обясни тя. — Затова мисля, че не е разумно да поставям диагноза…

Извинението не бе приемливо за историка.

— Добре, но как ви се струва? Ще оцелее ли?

Медицинската сестра прехапа устни, отказвайки да изрази позиция, но същевременно разбираше, че трябва да каже нещо.

— Роднина ли сте?

— Не, приятел — отвърна припряно той с тон, който издаваше раздразнението му. — Кажете какво става!

Авелина сви рамене. Щом така настоятелно искаха да чуят нейната диагноза, тя щеше да я каже.

— Не можем да сме сигурни — поде накрая тя. — Трябва да направим компютърна томография, за да видим кои области е засегнал куршумът… — Тя се поколеба. — Но ако гилзата е пронизала черния дроб, далака или панкреаса… това никак няма да е добре.

— Какво точно означава „никак добре“?

Авелина отново се запъна.

— Може да не оцелее.

Томаш се взря в приятеля си. Трудно му бе да повярва в подобна развръзка. Нима бе възможно Филипе да дойде при его, да го помоли за помощ и накрая да… умре?

— В безсъзнание ли е?

Медицинската сестра махна неопределено с ръка.

— На моменти се съвзема, после отново губи съзнание — отвърна тя. — Но ако се наложи, вероятно ще можем да го събудим.

Томаш си пое дълбоко дъх.

— Тогава го направете — помоли той. — Трябва да говоря с него.

Кеят на „Колунаш“ вече се виждаше и на корабчето се приготвяха за маневрите за акостиране, когато сестра Авелина се обърна към Томаш и му направи знак да се приближи. Той клекна до главата на Филипе и видя проблясък на живот в очите му. Беше буден, макар че върху бледото лице тегнеше сива сянка.

— Е, приятелю? Как си?

Раненият се насили да се усмихне.

— И по-добре съм бил — пошегува се той с немощен глас. — Мръсникът ме улучи, а?

— Да — потвърди Томаш. — Но сега ще отидем в болница и ще се погрижат за теб, не се тревожи. След няколко дни ще си като нов. Даже ще се задяваш със сестрите…

Филипе отново се усмихна, този път искрено.

— Никога не си бил добър лъжец, приятелю — прошепна той.

— И това със задевките си е твой специалитет. Неслучайно момчетата в гимназията те наричаха Казанова, мръсник такъв!

Усмивката изчезна и по лицето му се изписа разочарование.

— Това е ужасно! — Потрепери, сякаш се бе случило нещо и внезапно разтревожен, се опита да надигне глава. — Моят плик! Къде е пликът?

Томаш го размаха пред погледа му.

— Спокойно, тук е — каза той. — Тъкмо за това исках да поговорим. Цели два дни не се раздели с него. Дори когато те простреляха. Не е нужно да си гений, за да се досетиш, че съдържанието му е ценно. — Томаш се наведе по-близо до лицето на приятеля си от гимназията. — Искаш ли да го изпратя на някого.

Филипе преглътна сухо и кимна.

— Да.

— На кого?

Замълча за няколко секунди, сякаш събираше сили да отговори.

— Слушай внимателно — каза той. — Преди време двама французи, електроинженери, които работеха в Европейската комисия в Брюксел, дойдоха при мен за помощ — каза той, като говореше с паузи. — Казват се Ерик Гарние и Ерве Шопен. Работили сме заедно по някои проекти и знаеха, че имам връзки в Международния наказателен съд.