Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Вслушах се, велики Магус — отвърна агентът, разстроен от забележката. — Но… е, признавам — не съм подозирал за способността му да импровизира в толкова неизгодна за него ситуация. Смятах, че държа нещата под контрол, но… това е. Моля за извинение и обещавам, че няма да се повтори.

Магус си пое дъх дълбоко в опит да се успокои. Нещата нямаше да се разрешат с яростни нападки. Бе изправен пред проблем и трябваше да запази хладнокръвие, за да се справи с него. Оценката за работата на агента му щеше да дойде по-късно и въз основа на постигнатите резултати. Сега най-важното бе да се сложи край на тази бъркотия, каквото и да му струва това.

— Къде си?

— В Лисабон, велики Магус.

Президентът отново седна и си наложи да се успокои. Опря лакти на масичката, докато обмисляше новия курс на действие.

— Остани там — нареди той с леден глас. — Разкажи ми всичко, което се случи. Детайлно. После ще се обадя на местните власти, ще задвижа нещата и ще видим дали ще успея да ти поднеса онова плашило!

И Декарабиа разказа всички събития от момента, в който забеляза мишените пред входа на сградата — надбягването поулицата, изстрелите, убития полицай, преследването с моторите, катастрофата пред кея "Колунаш“, простреляния мъж и бягството с корабчето.

Когато подчиненият приключи разказа си, Магус се сбогува студено и набързо, затвори и веднага набра един правителствен телефон в Лисабон. След като от другата страна отговориха, премина директно на въпроса.

— Имам проблем, който трябва разрешиш с полицията.

Томаш прекара края на следобеда в болницата, където го прегледаха. Кръвонасяданията, които бе получил в Гърция, вече бяха изчезнали, заменени от рани и сериозни синини по гърба, лактите и краката, причинени от жестоката катастрофа с моторите пред кея „Колунаш“. Томаш дори си помисли, че ще му направят компютърна томография за по-обстоен преглед, но лекарите обясниха, че това изследване е прекалено скъпо и че орязването на бюджета за медицинско обслужване ограничава възможностите им. Трябваше да се задоволят с рентгенов преглед.

Всъщност снимките не показаха нищо притеснително; костите му бяха здрави, контузиите — повърхностни. Все пак се отби в манипулационната, за да промият раните му — най-вече тези на лактите — и да го превържат. След това лекарят го прегледа, а на излизане една сестра му подаде документ с печат на полицията.

— Това е призовка — обясни тя. — Трябва да се отбиете в управлението, за да дадете показания и да разкажете какво се е случило.

Докато напускаше болницата с плика с документи на Филипе под мишница, Томаш обмисляше как да постъпи. Отначало реши да се върне в апартамента си, но бързо отхвърли тази идея. И дума не можеше да става. Вероятно домът му се наблюдаваше; да отиде там, бе все едно да се напъха право в устата на вълка. Тогава къде да отиде? Хотелът отпадаше, бе прекалено скъпо; освен това онзи, който търсеше дивидито, би могъл да се обади във всички хотели в Лисабон и околностите опита за гост на име Томаш Нороня. Не можеше да рискува. Къде, по дяволите, щеше да преспи?

Погледът му се спря върху полицейската призовка, в която пишеше да се яви в управлението на следващия ден за показания, и му хрумна една идея. Защо да не отиде още сега? Разбра, че това е единственият разумен ход. Щом го грозеше опасност, кой би го защитил по-добре от полицията? Or друга страна, тъй като не ползваше електронно банкиране, налагаше се да отиде до някой банков клон да преведе парите за пансиона на майка си, но вече бе късно и банките бяха затворени; щеше ла го остави за утре.

Зачете отново призовката, търсейки адреса на управлението. Намираше се на Площада на пожарникарите доброволци. Името нищо не му говореше, не бе чуват за такъв площад в Алмада, град, който той впрочем въобще не познаваше.

Затова се отправи към колоната с таксита пред болницата и заговори един шофьор, чиято врата бе отворена, а той бе провесил ръката си върху нея в очакване на клиенти.

— Приятелю, къде се намира Площадът на пожарникарите доброволци?

Таксиджията вдигна ръка и посочи на изток.

— След магистралата, близо до кея на Касиляш — отвърна той. — Да ви закарам ли?

Томаш се поколеба. Да пътува с такси, несъмнено бе най-доброто и лесно решение, но… цената? Беше без работа, трябваше да спестява.

— За колко време се стига пеша?

— Цял час — пресметна шофьорът, вече с ръка на стартера. — С колата ще стигнем за няколко минути…