Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Промъкна се внимателно и се притаи до един храст, за да отдъхне за миг. Дробовете му се молеха за въздух и той трябваше да им го даде.

Чу сирени и разбра, че полицаят бе повикал подкрепление. Скоро Касиляш щеше да гъмжи от полиция, но това не го притесни. Намираше се на петстотин метра от сградата, зад която бе изчезнал, а храстът и нощният мрак го скриваха от зорките погледи на момчетата от охранителната полиция.

Какво да прави? Погледът му мигновено се спря на корабчетата, акостирали на кея в подножието на хълма. Очевидният път за бягство, каза си отново Томаш; а може би тъкмо за това трябваше да потърси друг. Ако той бе полицай, със сигурност щеше да постави там хора да проверяват пасажерите. Всъщност точно този път беше преграден. Друга възможност, разбира се, беше мостът „25 април“, но бързо заключи, че същото би хрумнало и на полицията, която вероятно ще постави постове при контролните пунктове.

С две думи, пътят му към Лисабон бе отрязан.

— Ho какво, по дяволите, ще правя в Лисабон?

Томаш прошепна тези думи с въздишка и осъзна, че си бе задал най-важния въпрос за момента. Наистина, какво ще прави в Лисабон? Не можеше да отиде в апартамента си, защото преследвачите му, а вероятно в този час и полицията, го наблюдаваха. Където и да отидеше в този град, рискуваше да бъде открит и арестуван. Вече бе ясно, че онези, които бяха по петите му, по някакъв начин контролираха полицията. Да се остави да го заловят униформените или криминалните ченгета, беше все едно да падне в ръцете им.

Далечен хор от кучешки лай раздра нощта.

Кучета!

Скочи на крака и побягна отново, отпочинал и подгонен от страха, който далечният лай му вдъхваше. Какъв глупак съм, че не помислих за това, упрекна се той. Очевидно бе, че полицията ще доведе кучета, което ще наклони везните в тяхна полза. Момчетата от охранителната полиция не виждаха нищо в нощния мрак, но кучетата имаха обоняние, което да ги води. Тъмнината не можеше да скрие миризмата на пот, която се бе просмукала в ризата му.

Веднага щом му се отдаде възможност, напусна откритото пространство и се изгуби в улиците на Алмада, стъпвайки леко, достатъчно бавно, за да не привлича вниманието, но разумно бързо, за да се отдалечи от периметъра, обхождан от полицаи и кучета. Нямаше много движение, изглежда, жителите на града си бяха по къщите, но все пак тук-там се виждаха хора.

Разпозна улицата, по която бе минал през късния следобед, за да дойде в управлението, и отново тръгна по нея, но в обратна посока — към болницата. След четиридесет минути стигна до пътен участък, който водеше към магистралата. Съзря запалените светлини на един ресторант и осъзна, че умира от глад; за последно бе ял, когато спряха на бензиностанция „Помбал“, за да презаредят. Струваше му се, че се бе случило преди седмица, но всъщност бе в същия този ден. Колко неща се бяха случили оттогава!

Бръкна в джоба си и откри, че макар да нямаше пари, двете му кредитни карти бяха в него. Бе готов за вечеря. Влезе в ресторанта, настани се в един ъгъл и след консултация с менюто си поръча битоке [48] Бифтек с пържено яйце с гарнитура от пържени картофи, ориз и салата — Б. пр. . Докато чакаше, прецени възможностите пред себе си. Да отиде в Лисабон, както вече бе решил, беше глупаво. Немислимо бе да се връща в апартамента — рискуваше да бъде заловен от полицията или от мъжа с пистолета.

При това положение какво щеше да прави? Угрижен, осъзна, че му остава само да изпълни желанието на Филипе. Той му бе споменал за някаква жена от Интерпол в Мадрид… Как беше името й? Рут… не, не беше Рут. Започваше с Р, но не беше Рут. Рита? Не… също не. Ако добре си спомняше, в името й имаше а. Ра… дали не беше Ракел? Точно така, Ракел. Ракел някоя си.

Въздъхна от облекчение, че бе успял да си спомни името й. Изведнъж се сети за думите на приятеля си, че телефонът й е в плика. В момента, в който посягаше към плика, се появи сервитьорът с вечерята.

Храната бе вкусна и му се щеше да си поръча още една порция, но сметна, че трябва да внимава с разходите, и си дояде с хляб. Поиска сметката, извади картата си и въведе пинкода.

— Не го приема — каза сервитьорът, като му показа дисплея на постерминала, според който трансакцията бе отхвърлена.

— Опитайте отново.

Отново въведе кода и резултатът бе същият.

— Странно — отбеляза Томаш, разглеждайки картата. Изглеждаше както обикновено. Бръкна в джоба си и извади другата карта. — Пробвайте с тази.