Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Този тип… — този тип го уби!

Филипе отново го дръпна.

— Бягай, дявол да го вземе! Бягай!

Те отново хукнаха и сега Томаш бе напълно убеден, че бяга, за да спаси живота си. Непознатият не просто бе стрелял по него, а хладнокръвно бе убил полицай на улицата посред бял ден. Знаеше, че човек, който е направил подобно нещо, е способен на много повече. Грозеше ги огромна опасност.

Няколко души вървяха в срещуположната посока и той трябваше да ги заобиколи. След като ги подмина, усети ново свистене край ухото си и чу изстрел. Отново се целеха в него. Ако не бе сменил навреме посоката, със сигурност щеше да бъде улучен. В същия миг се изплъзна от друг куршум, който летеше към него; изглежда, той бе истинската мишена на преследвача, а не приятелят му, но сега не бе моментът да разсъждава, а да тича, за да се измъкне.

Отново хвърли поглед назад. Непознатият скоро щеше да ги настигне не само защото беше бърз, а защото силите на Филипе свършваха. Той се задъхваше, дробовете му бяха празни и почти бе останал без дъх. Само чудо можеше да му помогне да се измъкне жив.

Томаш отчаяно огледа улицата в търсене на такси. Трафикът бе спрял на светофара и никъде не се виждаше свободно такси. Затова пък видя един младеж, възседнал внушителен червен мотоциклет „Кавазаки“ с дебели гуми и два огромни ауспуха.

Това бе чудото.

— Хайде, насам!

Томаш сграбчи Филипе и го завлече към мотоциклета. Когато се добраха до него, нанесе неочакван удар в кръста на моториста, който се сви от болка, и го свали от мотоциклета. Помогна на приятеля си да се качи, скочи на мястото на водача и потегли с див рев и такава мощност, че почти изправи мотора на задна гума. Успя да го овладее и заобикаляйки автомобилите, мина на червено сред нестроен хор от клаксони.

— Уф! — въздъхна той. — Спасени сме!

Погледна назад, за да провери къде се намира преследвачът, и съзря черния силует, застанал до друг мотоциклетист, който чакаше да светне зелено. Възможно ли бе да продължи да ги преследва? Трябваше да разбере, но не можеше; мотоциклетът изискваше цялото му внимание.

— Какво става? — поиска да узнае Филипе, надвиквайки рева на мотора и вятъра. — Наред ли е всичко?

— Виж какво прави онзи!

Усети, че приятелят му обръща глава, и зачака новини. Те не закъсняха.

— Идва след нас! — извика Филипе, отново обзет от паника.

— По-бързо!

Не беше лесно да натиска газта по лисабонските улици, макар движението да не бе толкова натоварено, както преди време; може би защото Томаш не беше се качвал на мотор от години и му липсваше практика. Въпреки това ускори още малко и усети, че с всяка изминала минута става все по-ловък и уверен. Също като карането на колело — веднъж научиш ли се, не се забравя.

— Е? — извика той назад. — Изплъзнахме ли му се?

— Не. Трябва да караш по-бързо!

— По-бързо ли? — запита се Томаш. Как? По-бързо от това му се струваше невъзможно или поне неразумно. Вятърът брулеше лицето му и той се опитваше да намери нужния баланс между скорост и ловкост, за да поддържа минимална сигурност, но истината бе, че на кавазакито се возеха двама, а това беше допълнителна тежест, която нарушаваше равновесието и го забавяше с така необходимите няколко метра. Как би могъл да бъде по-бърз?

— По-бързо!

Гласът на Филипе го пришпорваше и Томаш разбра, че преследването не трябва да продължава, докато на единия му свърши горивото. Това означаваше, че има петдесет процента шанс да ги хванат; не можеше да се доверява на подобни вероятности. Освен това бе почти сигурен, че ще ги пипнат преди това; онзи беше сам на мотора и имаше по-голяма свобода на движение. Имаше нужда от план. Но какъв? Какво можеше да стори? Колкото и да натискаше газта, преследвачът не се отлепяше от него — същински кърлеж.

Караха по „Авенида да Индия“ и историкът си даде сметка, че приближават кея „Содре“. Като по чудо или може би защото обстоятелствата го притискаха, в ума на Томаш започна да се оформя една идея.

План.

— Онзи зад нас — заговори той на приятеля си — португалец ли е, как смяташ?

— Не, разбира се, че не. Със сигурност е чужденец. Защо?

Томаш не отговори. Мина на червено пред кея, избягна трафика от другата страна и пое по „Рибейра даш Науш“ до „Терейро ду Пасо“, убеден, че тази смела маневра му бе спечелила няколко ценни секунди. Погледна надясно и забеляза едно касилейро [44] Корабче, което пътува по реката между Лисабон и Касиляш, градче, принадлежащо към община Алмада. — Б. пр. , което се поклащаше до кея, приготвяйки се за курса през Тежу до отсрещния бряг. Мотоциклетът скочи на тротоара срещу кея „Колунаш“, ускори до кея с корабчетата и спря рязко със свистящи гуми пред склад с мръсни варосани стени; задната гума се въртеше като на мотокрос.