Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Декарабиа се взираше в усмихнатото лице на снимката, опитвайки се да отгатне какво крие.

— Но той е историк, нали?

— Да.

Агентът недоумяваше как един историк би могъл да представлява и минимална заплаха.

— Работил е с ЦРУ и Интерпол? Това означава, че е обучен да се бие…

— Той не е опасен физически, Декарабиа. Но изглежда, си имаме работа с гениален ум, способен да разрешава сложни проблеми. ЦРУ и Интерпол са разчитали на неговите интелектуални способности. Всъщност точно те могат да ни създадат сериозни проблеми, а не мускулите му.

— Гениален ум ли, велики Магус? — Той се почеса по главата, опитвайки се да извлече практическия смисъл на думите, които току-що бе чул. — Хм… Има ли тактически оперативни умения?

— Доколкото знам, не.

— Тогава какъв по-точно е проблемът?

— Този човек е по-умен от теб и мен взети заедно, разбираш ли? Описаха ми го като опасен противник, с бърза мисъл и светкавични действия, способен да импровизира в неочаквани обстоятелства и да обръща в своя полза критичните ситуации. Трябва да си много предпазлив с него, разбираш ли?

Неканеният гост си пое дълбоко дъх; началникът му се бе изказал пределно ясно.

— Какво трябва да направя?

Отговорът дойде незабавно.

— Убий го. Ликвидирай този тип още преди да хванеш и разпиташ нашия обект. Не му давай възможност да ни създаде неприятности, разбра ли ме?

Декарабиа отново сведе поглед към снимката, поставена на масичката до канапето. Присви очи и запамети лицето, което му се усмихваше от Jlxaca.

— Да, велики Магус.

Затвори, прибра телефона в джоба си и се изправи. Направи няколко крачки и застана до прозореца в хола. Белите пердета бяха прибрани и го излагаха на външни погледи. Пусна ги до средата на прозореца и чак тогава надникна навън. Долу се виждаха улицата и тротоарът. Невъзможно бе някой да мине оттам, без да го забележи. Ръката му се спусна към колана и извади пистолет. Провери патроните и вдигна предпазителя.

Беше готов.

Вратата за гаража се отвори с електрическо жужене. След като оставиха Алешандре на „Кампо Пекено“, Томаш и Филипе се прибраха вкъщи. Синият фолксваген слезе по рампата и паркира, както обикновено, на мястото, отредено за собственика на апартамента на втория етаж вляво. Историкът се увери, че не е забравил нищо в колата, заключи я и поведе госта си по коридора, който водеше до вътрешната врата към стълбището на сградата.

Натисна дръжката, но вратата не се отвори.

— По дяволите, заключена е — каза ядосано той. — Забравил съм ключа вкъщи…

— И какво ще правим?

Домакинът нервно въздъхна, опитвайки се да запази спокойствие, вместо да се ядосва; не се бе случило нищо страшно, естествено, но защо трябваше да се връщат навън и да обикалят?

— Трябва да излезем през портала и да влезем през главния вход — каза той примирено и направи знак на приятеля си да го последва. — Хайде.

Върнаха се по коридора и се отправиха към вратата на подземния гараж. Томаш натисна ключа и вратата отново се отвори. Излязоха на тротоара и се отправиха към главния вход на сградата. Историкът хвърли поглед към приятеля си и видя, че отново стиска хартиения плик.

— Виж ти — пошегува се той, — да не би животът ти да зависи от тези хартии?

— Това са документите, които подготвих — обясни Филипе.

— Не мога да се разделя с тях.

— Какви документи?

— Информация, свързана с делата, в които се замесих.

— Затова ли бягаш?

Лицето на приятеля му помръкна, сякаш върху него внезапно се бе спуснала сянка.

— И затова — отвърна лаконично, със загадъчен тон. — Не само, но и заради това.

Томаш реши да не задава повече въпроси; щом приятелят му от гимназията не разкриваше почти нищо за обстоятелствата около гостуването си, значи, имаше основателна причина да постъпва така. Томаш трябваше просто да му помогне, щом се нуждае от него, и да вярва, че няма да се забърка в неприятности, макар че за втората част не бе толкова сигурен. Беше очевидно, че Филипе е тук, защото има проблеми. Как би могъл да е сигурен, че това няма да засегне и него самия? Всъщност нямаше гаранция. Надяваше се само всичко да е законно и неговият приятел да не е ограбил или убил някого. Тази мисъл го накара да настръхне, но той бързо я прогони. Вярваше, че Филипе не е извършил престъпление. И все пак, ако е така, защо се крие, а не се обърне към полицията? Като се замисли човек, изглежда странно, нали? Щом всичко е законно, защо не потърси помощ в полицията?