Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Слизай! — нареди историкът, докато избутваше Филипе от мотора. — Чакай ме тук!

Блъсна го толкова силно, че Филипе падна на земята.

— Какво правиш?!

Томаш отново не отговори, не защото не искаше, а защото нямаше време. Завъртя манивелата на ускорителя и потегли с рев сред облак лилав дим, който ауспусите на кавазакито бяха изпуснали на един дъх, обратно по същия път.

Преследвачът изникна пред него.

— Да те видим сега — процеди през зъби. — Да видим дали ще ти хареса от ловец да се превърнеш в дивеч.

Ускори в посока на непознатия и усети колебанието му. Явно беше изненадан и объркан от смяната на тактиката на жертвата, която сега се бе превърнала в хищник. Всичко се случи толкова бързо, че мъжът с пистолета нямаше време да реагира. Томаш се втурна към него като куршум и в последния момент завъртя кормилото и с рязък завой удари другия мотоциклет със задната гума.

За миг светът сякаш изгуби смисъл; асфалтът беше отгоре, а синьото небе — долу; преди секунда седеше на мотоциклета, а в следващата се търкаляше на земята, повален от сблъсъка. Превъртя се и остана неподвижен на тротоара, утешаван от меланхоличните писъци на чайките, накацали по върховете на потопените пилони на пристана.

Томаш започна да усеща тялото си.

Като полежа известно време на земята, страхувайки се да помръдне, започна да проверява дали може да движи пръстите си. Успя. След това се опита да разбере дали усеща болка. Като се изключат натъртванията по тялото, изглежда, беше добре. Раздвижи ръцете и краката си и не забеляза нищо необичайно.

Изправи се предпазливо и хвърли поглед към неприятеля си. Пред кея „Колунаш“ движението бе спряно; по средата на улицата имаше два обърнати мотора върху огромно петно масло; съзря врага, който седеше на асфалта, замаян от шока. Томаш разбра, че не го бе зашеметил, но поне бе получил възможността, от която се нуждаеше.

Затича се, отначало предпазливо, тъй като не бе сигурен дали не се е наранил при катастрофата, но когато се увери, че е добре, хукна по-бързо към кея с корабчетата на няколкостотин метра по-нататък. Видя Филипе, смаян, вцепенен и объркан, и посочи към корабчето, което се готвеше за отплаване.

— Хайде! — каза той. — Бързо!

— Но… но… нямаме билети.

Ако не тичаше, Томаш щеше да извърти очи. Кой, по дяволите, би помислил да си купува билети в такъв момент? Ако се наложи да платят глоба, ще го направят! Какво е една глоба пред въоръжен мъж, който ги преследва, за да ги убие?

— Тичай!

Гомаш го дръпна за ръката, но в същия миг усети, че приятелят му пада.

— Ах…

Чу изстрел и разбра, че Филипе е прострелян; както винаги, куршумът бе по-бърз от гърмежа, произведен от пистолета.

— Филипе! — извика Томаш, напрягайки всички сили, за да го накара да се изправи. — Ставай!

Надигна главата му и я извъртя, за да види лицето му. Беше блед, зениците му потрепваха като стрелката на компас, изгубила севера, но все пак не бе изпуснал скъпоценния си плик. Сигурно е нещо важно, помисли си Томаш, изумен от настойчивостта, с която приятелят му стискаше хартията. Надникна и видя петно кръв, което се разширяваше и започваше да се стича по гърба му. Беше прострелян там.

Вдигна глава и се огледа. В далечината видя мъжа в черно, който се бе изправил и вървеше към него. Май влачеше левия си крак, но това не го бавеше особено. Погледна встрани и си даде сметка, че корабчето ще потегли всеки момент. Приятелят му продължаваше да лежи на земята и скоро щеше да загуби съзнание. Спешно се нуждаеше от лекар. Какво да прави? Помисли си, че трябва да потърси помощ, но си спомни, че мъжът с пистолета се приближаваше бавно, но сигурно към тях. Немислимо беше да останат на брега. Пое си дълбоко дъх и вдигна Филипе с усилието на щангист на олимпийски финал.

Приятелят му се оказа доста тежък, не беше чудно, че не е във форма. Сигурно се тъпчеше като прасе, лакомникът. Клатушкайки се като пияница, тъй като тежестта в ръцете му ограничаваше движенията му, Томаш се завлече до кея и с последни сили успя да скочи в корабчето.

Вече бяха отплавали за Касиляш, когато на борда разбраха, че гърбът на единия от двамата пасажери, качили се последни — този, който изглеждаше заспал, бе целият в кръв. Хората от екипажа искаха да се върнат; и дума не можеше да става да продължат курса в подобна ситуация, но Томаш им обясни, че не трябва да го правят — приятелят му бе прострелян, а нападателят ги чакаше на кея. Да ги върнат там, означаваше да ги предадат на убиеца.