Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Простете, господине, дали…

Възрастна жена с интелигентно лице, чиято глава бе увита в шал, сякаш искаше да се скрие от хората, го бе заговорила плахо с протегната ръка и мънкаше нещо, което Томаш не разбра.

— Моля?

— … за храна и…

По лицето на жената се стичаха сълзи и тя дори не можа да довърши думите си. Наведе глава и бързо се отдалечи, засрамена. Слисан и неспособен да реагира, историкът гледаше след нея. Докъде са стигнали нещата, помисли си той шокиран; дори интелигентни наглед хора просят милостиня. Жената, която вървеше по улиците и молеше хората за помощ, можеше да бъде неговата майка или леля. Неудобството и ужасът го накараха да вдигне очи към прозореца на апартамента си, инстинктивно дирейки закрилата на дома.

Спря се пред входа на сградата.

— Странно — промълви той, като присви очи. — Много странно наистина…

— Какво? — попита приятелят му. — Случило ли се е нещо?

Томаш продължи да се взира в прозореца на хола на апартамента си.

— Преди да изляза, винаги дърпам пердетата, за да влиза слънце и да изглежда, че има някой вкъщи — обясни той. — А сега са спуснати…

— Може би си забравил да ги дръпнеш…

— Не, не съм забравил — отвърна убеден историкът. — Дръпнах ги, а сега са спуснати.

Двамата стояха неподвижно пред входа на сградата, загледани в прозореца на втория етаж, и трескаво обмисляха последствията от откритието си. Преди да излязат, завесите бяха дръпнати, а сега ги виждаха спуснати. Щом Томаш не ги беше забравил, как биха могли да си обяснят това?

Пердето помръдна.

— Там има някой! — извика смаяно Томаш. — Видя ли? Има някой!

Объркани, двамата приятели се спогледаха. След кратко колебание Филипе хукна към улицата.

— Бягай! — извика той. — Бягай!

В началото историкът се поколеба. В дома му имаше неканен гост, а той просто да избяга? Приоритетите му се струваха разменени, но предупреждението на приятеля му и странните обстоятелства, при които той се бе появил, му дадоха да разбере, че нещо не беше наред. Щом Филипе му казваше да бяга, със сигурност имаше основателна причина за това. Може би трябваше да последва съвета му.

Томаш се затича, по-скоро в опит да догони приятеля си, отколкото да избяга от нещо или някого. Филипе беше набрал преднина, но не изглеждаше във форма и щеше да го настигне бързо. Ускори темпото. Секунда преди да го настигне, усети свистене покрай ухото си и веднага след това чу гърмеж. Обърна се и видя един мъж в черно, който тичаше след него с димящ предмет в ръка.

Пистолет.

Фактът, че някой го преследва и току-що бе стрелял по него, го ужаси. Нямаше съмнение, че Филипе имаше напълно основателна причина да бяга. Сега не беше най-подходящият момент да го разпитва, но при първа възможност приятелят му трябваше подробно да му разкаже за неприятностите, в които го бе забъркал. Преди това обаче трябваше да избяга от обсега на преследвача си.

Изплашен от свистенето, което разцепи въздуха до главата му, той се затича още по-бързо и настигна Филипе, които дишаше тежко и очевидно нямаше да издържи още дълго на това темпо. Хвърли поглед назад и видя, че мъжът в черно приближаваше; не бе необходима особена прозорливост, за да разбере, че скоро ще ги настигне.

Огледа се наоколо и съзря човек в синя униформа до тротоара; беше полицай с голямо шкембе.

— Полицай! — изкрещя, привличайки вниманието на униформения. — Полицай, преследват ни! — Томаш посочи назад. — Онзи мъж! Онзи мъж е въоръжен!

Полицаят погледна в указаната посока и за своя изненада установи, че е точно така. Той се стегна, вдигна панталоните над разплутия си корем и тръгна към непознатия със свирка в уста и походка на човек, който съзнава правомощията си.

— Стой на място, по дяволите! — заповяда той с вдигната ръка, сякаш искаше да спре движението. — Елате тук, ако обичате! Документ за самоличност!

Томаш видя непознатия да забавя крачка и усети как вълна на облекчение залива тялото му. За щастие този героичен епизод бе приключил и най-сетне можеше да изясни какво става. Приятелят му трябваше да даде много обяснения. Почувства как някой го дърпа за ръката.

— Хайде! Бягай!

Обърна се и видя Филипе; паниката все още бе изписана по лицето му.

— Успокой се — каза Томаш. — Полицаят вече го…

В този миг чу нов изстрел зад себе си и се обърна, за да разбере какво става. Видя полицая проснат на земята, тилът му бе пръснат в безформена маса от кръв и мозък, а непознатият отново тичаше към тях с пистолет в ръка.