Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Двамата замълчаха неловко, сякаш на мястото на онази граница, която бяха престъпили, бе израснала невидима, но странно осезаема преграда. Чувствайки, че няма какво повече да каже, смутен от напрегнатата тишина, гостът се надигна от мястото си и промърмори, че вече е късно и е време да си върви.

Директорката му отвърна с някакви любезности, които той дори не разбра — толкова объркан се чувстваше. Когато стигнаха до изхода на дома обаче, Томаш спря и се взря в ясните и топли кафяви очи. Опита се да каже нещо, с което да опише урагана от вълнение, който бушуваше в душата му, но от устните му не излезе нито звук и съкрушен, се отказа. Вдигна ръка за довиждане и се отправи към колата си. Неговата свенливост бе победила куража му, някаква нерешителност заглушаваше дързостта му, разумът владееше емоциите. Помисли си, че трябва да бъде разумен, да прояви уважение към тази жена и нейния жест и да не върши глупости.

Спря насред пътя, копнеейки да не се подчини на разума, сърцето му се бунтуваше срещу общоприетите норми, цялото му тяло въставаше. Защо да не послуша интуицията си? Защо да не се отдаде на сладкото изкушение на тази лудост? Защо да не послуша гласа, който му шепнеше, че трябва да се осмели? Той се обърна и я погледна отново, възвърнал самообладанието си. Дързостта му най-сетне бе победила. Мария Флор още беше до вратата на дома с блестящи очи и поруменяло лице. Косата й бе разрошена от хладния северен бриз, сякаш току-що настъпилата нощ копнееше да я прегърне, както и той самият.

— Какво ще кажете да вечеряме заедно?

Трудно е да пишеш за Втората Голяма депресия, без се окажеш въвлечен, макар и неволно, в разпален идеологически дебат, който това болезнено събитие предизвиква. Левите обвиняват дерегулираните пазари, жаждата за печалба и икономическия либерализъм. Дясното отвръща, че истинската причина за това се крие в прекомерните разходи и разрастването на социална система, която нищожните държавни средства не могат да покрият.

Как да говорим за кризата и причините за нея, без да бъдем заклеймени като „безотговорни леви“ или „радикални неолибералисти“? Как да го направим, без да бъдем въвлечени в идеологическия, политически и партиен дебат, породен от финансовия и икономически колапс? Може би това е невъзможно. Говоренето за икономика задължително налага определена визия за света. Има ли начин да избегнем идеологическия капан и да разгледаме въпроса в неговите основни аспекти?

В романа си I married a Communist („Омъжих се за комунист“) Филип Рот някак си успява да разреши тази дилема, като заставя героя си да размишлява върху разликата между комунизма и капитализма. „Всичко, което комунистите казват за капитализма, е истина — казва той в разговор с Натан Зукерман, алтер его на Рот. — И всичко, което капиталистите говорят за комунизма, също е вярно. Разликата, младежо, е в това, че комунистите вярват в детската приказка, че всички сме еднакви, и създават полицейски режим, за да наложат насила тази философия, докато капитализмът се основава на природните закони, които, за добро или за лошо, наистина съществуват“.

Струва ми се, че можем да кажем същото и за кризата. Защитаваните от левицата тези са верни, твърденията на десните — също. И двата отбора подценяват онова, което не им изнася, макар то също да е истина. Опитът показва, че пазарите не могат да бъдат оставени на произвола и че както твърди Маркс, капитализмът съдържа в себе си противоречия, водещи до неговия упадък. Факт е, че по-голям от държавния е частният дълг, натрупан от семействата и компаниите с помощта на алчното съучастничество на банките, но също така е вярно, че мечтата за социалната държава угасва пред демографския срив и икономическата стагнация в индустриализираните страни, защото не е възможно да бъде издържана без създаването на повече богатства от онези, които се произвеждат. Вярно е, че нашите икономики са изправени пред сериозна криза на конкурентоспособността със стоките, идващи от страни с нововъзникващи пазари, които поддържат мизерни заплати, а това ни поставя пред страшна дилема: или да приемем намаление на заплатите, за да създадем конкурентни цени на произвежданите от нас стоки, или да останем без работа, защото нашите компании не могат да оцелеят при агресивно ниските цени на конкуренцията.

Друг неоспорим факт е начинът, по който функционират нашите демокрации. Целта на политиците не е да разрешат проблемите на страната си, а да спечелят изборите. Това важи за всички политици. Всички. А това, естествено, поражда въпроси за начина, по който се водят и финансират предизборните кампании. Защо се изгражда дадена магистрала? Защото наистина е необходима или някоя строителна фирма е дарила известна сума за кампанията на някоя партия и нейните политици в определен момент трябва да върнат услугата с парите на данъкоплатците? И когато Германия или Франция финансират определен проект в Португалия или в Гърция, дали го правят, за да помогнат на португалците и гърците, или на собствените си фирми чрез схеми за косвено и прикрито финансиране? Твърдят, че отговорът е първото предположение, но всички знаем каква е истината.