Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Cabron de mierda! — процеди тя. — Hijo de put a, coho de maricon! [157] Негодник, кучи син, педераст (исп.). — Б. пр.

Без да се обръща, тя изхвърча от стаята като ураган и хлопна вратата. Най-сетне останал сам, Томаш се сви в леглото и дръпна чаршафа, като сам не разбираше какво бе направил и защо. Единственото, което знаеше е, че докато целуваше и любеше тази жена, която така неочаквано бе отблъснал, в съзнанието му бе изникнало едно лице, толкова ясно, че бе неспособен да продължи. Лице, което се бе появило пред очите му, бе вцепенило тялото му и го бе заставило да спре.

Мария Флор.

Небето над боровете вече притъмняваше и гаснещите лъчи на слънцето се превръщаха в пурпурни отблясъци на хоризонта, когато в тишината на площадчето се вряза звукът от автомобилни спирачки. Синият фолксваген паркира с трясък пред сградата в боровата горичка с мотор, изтощен от бясното препускане от Лисабон до Коимбра. Тишината се завърна едва когато двигателят изгасна. Чу се отваряне на врата, шофьорът скочи на тротоара, забързано изтича до вратата и натисна звънеца.

Отвътре се чуха стъпки и една жена с бяла престилка отвори вратата на дома и надникна навън.

— Къде е майка ми?

Разтревожен и нетърпелив, Томаш изрече този въпрос спонтанно, без дори да поздрави.

— Добър ден, професор Нороня — отвърна тя с професионална усмивка. — Идвате да видите дона Граса?

— Къде я откараха?

Сестрата отстъпи крачка назад, приканвайки го да влезе.

— Заповядайте — каза тя. — Тя е горе в стаята си. Моля, качете се.

Без да се церемони, Томаш прекрачи прага, изкачи бързо стъпалата, вземайки по три наведнъж, и спря пред стаята на майка си.

Почука тихо, сякаш се страхуваше, че никой няма да отговори, и когато отвътре се чу познат глас, почувства огромно облекчение.

— Кой е?

— Аз съм, майко. Може ли да вляза?

— Томаш? Влизай, сине, влизай.

Отвори вратата и завари майки си седнала на дивана да разлиства някакво светско списание със снимки на хора, които позираха с изкуствени усмивки.

— Наред ли е всичко, майко?

— Разбира се, Томаш — отвърна тя, учудена от тревогата, изписана по лицето му. — Защо да не е наред?

Синът съвсем се обърка.

— Те не… тоест не те ли накараха да си тръгнеш?

— Да си тръгна? И къде да отида?

Добър въпрос. Томаш влезе, затвори вратата, отиде до нея и я целуна. Седна на леглото до дивана, където седеше тя, и хвана ръката й.

— Не ми обръщай внимание — каза накрая той. — Всичко е наред, нали?

Дона Граса безгрижно сви рамене.

— Разбира се. — Тя посочи една снимка в списанието. — Виждал ли си тази интригантка от телевизията? Сега твърди, че срещнала любовта на живота си и правили… е, разни неща на плажа. Пресвета майко, хората вече нямат капчица свян! Ходи по списанията да разказва за любовния си живот! Боже, в какъв свят живеем! Чу ли за това?

След като се сбогува с майка си, португалецът слезе по стълбите и почука на кабинета на директорката. Отвътре се чу глас, който го приканваше да влезе, той бутна вратата и надникна.

— Здравейте — поздрави Томаш с усмивка, — имате ли минута?

Мария Флор скочи от стола си и очите с цвят на шоколад се разшириха от изненада.

— Професор Нороня! — възкликна тя. — Какво правите тук?

Томаш влезе и леко я целуна по бузите. Кожата й бе топла и мека. След това се настани на стола пред бюрото на директорката на дома и извади един чек от джоба си.

— За щастие успях да разреша онова недоразумение и полицията вече призна, че е сгрешила — каза той. — Дойдох да уредя престоя на майка ми.

Като видя чека в ръката му, директорката се изчерви.

— О, не беше нужно да идвате толкова скоро!

— Така ли? — учуди се той. — Срокът за плащане на месечната такса изтече вчера, нали? Вие ми казахте, че ако не платя навреме, собствениците на дома ще изхвърлят майка ми на улицата. Както сигурно предполагате, първото нещо, което направих, след като се измъкнах от кашата, в която неволно се бях забъркал, бе да дойда тук и да платя дължимото.

— Да, но това беше вчера. Сега всичко е наред.

— Наистина ли? Собствениците са ми отпуснали повече време, за да покрия разликата?

Мария Флор се поколеба, без да знае какво да каже.

— Не точно — призна накрая тя. — Но ситуацията с майка ви беше уредена и само това има значение.

Томаш я погледна неразбиращо.

— Уредена? Но как?

Директорката махна неопределено с ръка.

— Няма значение — отвърна тя. Очевидно не й се говореше за това и смени темата. — Бяхте ли при майка си? Как ви се стори?