Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Всъщност не беше сигурен дали вече има достъп до банковите си сметки. Властите най-вероятно не бяха имали време да се погрижат за това. Дори подозираше, че за да стане това, ще трябва да подаде молба в Лисабон и да се оплете в сложни бюрократични процедури. При това положение за какво му беше да разговаря с Мария Флор? Директорката ясно му бе казала, че собствениците не се нуждаят от обяснения, а от липсващата сума. А истината е, че той нямаше достъп до собствените си пари.

Единственото, което можеше да направи, бе да отиде да я вземе от дома, докато получи достъп до банковите си сметки. Само че той се намираше във Флоренция и дори да хванеше първия сутрешен полет, в най-добрия случай щеше да пристигне в Лисабон в ранния следобед, като освен това трябваше да направи връзка до Коимбра и да пристигне там два часа по-късно. През това време само бог знае какво може да се случи с майка му. Как да се измъкне от тази каша?

Почукване по вратата го изтръгна от мислите му. Изненадан, че някой го търси в такъв късен час, Томаш се уви в хотелската хавлия, отвори вратата и надникна в коридора.

— Може ли?

Беше Ракел.

— Случило ли се е нещо?

Красивата испанка, загърната в бял халат, измъкна ръце иззад гърба си, показвайки бутилка италианско шампанско и две чаши.

— Донесох ги, за да празнуваме — каза тя с безгрижна усмивка. — Кошмарът ни свърши и това ми се струва отличен повод, за да импровизираме една малка фиеста, не мислиш ли?

Томаш отвори широко вратата и й направи знак да влезе.

— Да започваме.

Агентката от Интерпол нахлу в стаята и напълни чашите с шампанско.

— Quepasa? Потънали са ти гемиите…

— Заради майка ми. Тревожа се за нея.

— Майка ти ли? — учуди се испанката. — Случило ли се е нещо?

Историкът поклати глава; да разказва за ситуацията с майка му, бе прекалено сложно и безполезно, защото Ракел не можеше да му помогне.

— Не, нищо. Забрави за това. — Томаш се взря в чашите, които тя току-що бе напълнила, и се опита да се отърси от тревогите, макар и само защото не можеше да стори нищо в момента. — Е, за какво е шампанското?

Гостенката му подаде едната чаша и вдигна високо другата.

— Salud!

— Наздраве!

Историкът бе жаден и изпи чашата на един дъх с притворени очи. Когато отново ги отвори, едва не изпусна чашата. Халатът на Ракел се бе свлякъл в краката й и тя стоеше гола пред него. Тялото й бе стройно и изваяно, гърдите й се повдигаха от учестеното дишане, смарагдовозелените й очи блестяха.

— Фиестата върви с екстри… — измърка тя, като се плъзна по чаршафа и протегна приканващо ръка. — Направи онова, което започна в залата на демоните, carino…

— Шампанското не беше лошо — прошепна португалецът, съзерцавайки красивото й тяло, — но основното ястие изглежда великолепно.

Испанката се засмя дяволито и с бързо движение дръпна хавлията, с която се бе покрил, оставяйки го напълно гол.

— Hola! — възкликна тя, поглъщайки с поглед онова, което виждаше. — И аз не мога да се оплача…

Томаш скочи в леглото и подобно на корабокрушенец, потъна в ласки със стонове и въздишки, усещайки горещата, пулсираща кожа на гърдите и дупето под пръстите си. Затвори очи, тя се задъхваше от желание. Телата им танцуваха в синхрон, устните им се притискаха влажни, копнеещи и ненаситни, с изгарящата жажда на обезумели любовници, изгубени в задъхана симфония от стенания — сблъсък между лед и пламък, кинжал върху копринена възглавница, танц с ускоряващ се ритъм — в началото бавен, за да се насладят докрай на ласките, вкусвайки нежната сладост на момента, а после все по-бърз, докато телата жадуваха още и още…

— Не! — внезапно промълви той. — Не!

Отдръпна се от нея и се обърна на другата страна. Изненадана, Ракел отвори очи, без да разбира какво се е случило.

— Quepasa? — попита тя, разтревожена и объркана. — Какво става?

Португалецът поклати глава, очите му бяха затворени.

— Не.

Тя подпря главата си на лакът и се взря в него.

— Какво не?

Томаш си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Прости ми, но не мога — прошепна той. — Не мога, не мога…

— Защо? Какво става?

Португалецът махна с ръка към вратата на стаята.

— Не си виновна ти, няма нищо общо с теб, но… имам нужда да остана сам.

Испанката отвори уста да каже нещо, без да знае какво да мисли.

— Искаш да си тръгна?

— Да, моля те — потвърди той. Не му се обясняваше. — Извинявай, но не мога. Трябва да остана сам.

Ракел скочи от леглото и с рязко движение навлече халата си. В гърдите й се надигаше гняв, лицето й бе почервеняло от възмущение.