Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Президентът на Европейската комисия му обърна гръб и вдигна ръка, давайки знак на карабинерите да му направят път. Италианските полицаи погледнаха агентите от Интерпол и прокурорите от МНС, които не помръдваха, неспособни да реагират, след което се отместиха, един от тях отвори вратата и с лек поклон пусна председателя на Европейската комисия да мине. С походка, която излъчваше гордост, величие и решителност, и неотклонния поглед на човек, който знае, че е недосегаем, Аксел Сит се стопи в мекия здрач, обгръщащ внушителната сграда на Уфици; следваше го единствено ехото от стъпките му по мраморния под на тихите коридори.

На Томаш, който бе прекарал последните две нощи в пътуване — първата в камиона, а втората във влака, уютната стая в третокласния хотел в околностите на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ му се струваше по-комфортна от апартамент в „Риц“.

След като си взе душ за пръв път, откакто бе напуснал апартамента си в Лисабон, за да посети майка си в Коимбра преди два дни, той се излетна на леглото и усети клепачите си натежали. Знаеше, че тази нощ ще спи дълбоко. Но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да заспи. Погледът му се спря върху дисплея на електронния часовник на нощното шкафче.

Два и половина сутринта.

Не беше най-подходящият час да се обажда на някого, нали? Само че въпросът бе спешен и той нямаше да се успокои, докато не го разреши. Кошмарът, който бе преживял през последните четиридесет и осем часа, го бе държал под напрежение до такава степен, че не бе имал възможност да се занимае с проблема, но сега, когато вече никой не го преследваше и най-сетне имаше свободен достъп до телефон, трябваше да го разреши. Вдигна слушалката на телефона в стаята и набра цифрите, като започна от международния код нула-нула, кода на Португалия — три-пет-едно, и накрая номера.

Сигналът свободно прозвуча три пъти.

— Дом за отдих, добър вечер.

Отговори му сънен женски глас, вероятно на нощната дежурна.

— Добър вечер, госпожо — каза той спокойно, съзнавайки, че часът не е особено подходящ. — Простете, че се обаждам толкова късно. Аз съм синът на дона Граса Нороня, една от настанените в дома. Можете ли да ми кажете дали майка ми е добре?

От другата страна на линията се чу нещо като прозявка.

— Разбира се — отвърна жената, очевидно отегчена. — Защо?

— Ами… имах проблеми с месечната такса и ми дадоха срок до тази нощ, за да разреша ситуацията, иначе… иначе майка ми ще бъде изписана утре сутринта в осем. Знаете ли нещо за това?

— Аз съм само помощничка, не знам нищо за тези неща. Ако става дума за административни въпроси, ще трябва да се обадите утре сутринта.

— Да, но тогава може да е твърде късно, защото тя… ще бъде изключена от дома, нали? Исках да разреша въпроса, преди това да се случи, както, предполагам, разбирате.

— Както ви казах, аз съм само помощничка — отвърна жената с тон, който издаваше раздразнението й. — За административни въпроси, моля, обадете се утре сутринта.

Гласът от другата страна на линията започваше да звучи като на запис. Томаш разбра, че тя няма да може да му помогне.

— Дали случайно имате телефона на госпожа директорката?

— Госпожата не е тук.

— Разбира се, че не, но имате ли телефона й?

Жената се поколеба.

— Не може да се обаждате на госпожа директорката в този час — отвърна възмутено тя накрая. — Моля, обадете се утре.

Не беше лесно да се разбере с тази жена.

— Имате право — каза Томаш с все така мек глас. — Но както вероятно разбирате, проблемът е, че бих искал да избегна изхвърлянето на майка ми на улицата утре сутринта. Затова спешно трябва да говоря с госпожа Мария Флор.

— Обадете се утре.

Томаш масажира скалпа си с върха на пръстите, сякаш се надяваше, че така ще му хрумне как да убеди упоритата служителка.

— Слушайте, наистина ли няма някакъв начин да…

— Вече ви казах да се обадите утре!

Последните думи бяха изречени по-остро, сякаш жената си показваше, че търпението й се изчерпва.

Томаш въздъхна.

— Добре тогава. Много благодаря.

Затвори и зарея поглед през прозореца. Над покривите се виждаше осветеният купол на катедралата, но архитектурните чудеса на Флоренция бяха последното, за което можеше да мисли в момента.

Сега, след като се бе измъкнал от невероятната каша, в която се бе забъркал, трябваше да разреши проблема с дома, преди да изхвърлят майка му, но късният час и разстоянието го оставяха с вързани ръце.