Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Очите на госта заблестяха.

— О, много по-добре! Като за начало ме разпозна. Дори само това си струва да се отбележи, нали? Освен това разговаряхме нормално. Сякаш е нов човек!

— Да, напоследък следя лекарствата й — усмихна се Мария Флор. — От друга страна, тя наистина има добри и лоши дни, а днешният, изглежда, е от добрите. Сутринта прави упражнения и всичко! Прекара следобеда в четене.

— Да, майка ми си пада по клюките и вие сте й намерили интересни женски списания, а?

Двамата се разсмяха като стари приятели.

— Тя наистина обича тези неща.

Томаш се наслаждаваше на доброто настроение, но имаше още нещо, което трябваше да си изясни.

— Госпожо директор, преди малко казахте, че…

— Не ме наричайте госпожо — прекъсна го тя с престорена важност. — Сякаш съм някоя старица. Нека е Мария Флор, ако нямате нищо против.

— Мария Флор? — повтори той, вслушвайки се в звученето на името й. — Добре, но само ако вие ме наричате Томаш. Нали така се разбрахме?

— Прав сте, профе… Томаш. Ще свикнем.

Гостът прочисти гърлото си, приготвяйки се да пристъпи към въпроса, който го мъчеше.

— Исках да кажа, че вие, госпо… Мария Флор, преди малко споменахте, че ситуацията с майка ми е уредена. Какво означава това?

Директорката отново махна с ръка, опитвайки се да смени темата.

— О, не се тревожете, това е минало! — отвърна тя. — Забелязали ли сте, че майка ви е малко суетна? Онзи ден се разходихме в центъра и видях, че се загледа в една рокля на витрината.

Томаш настойчиво се взря в нея и скръсти ръце като сърдито дете.

— Вече ми е ясно, че се опитвате да смените темата — отбеляза той. — Но аз няма да мръдна оттук, докато не ми обясните по какъв начин е била уредена ситуацията с майка ми. Подозирам, че тук има някаква мистерия, и бих искал да си я изясня.

— Я, колко сте упорит! — възрази тя, повдигайки вежди. — Винаги ли сте такъв?

— Винаги — отвърна той. — Е, кажете ми, как се реши проблемът?

— Няма значение, Томаш. — Тя се настани удобно на стола си. — Слушайте, на ваше място бих я завела до центъра. Дона Граса е хвърлила око на една рокля, която…

— Престанете да сменяте темата, защото няма да мръдна от тук — предупреди я той. — Аз съм неин син и съм отговорен за пациент на дома, така че имам право да знам какво е положението с таксите. — Той наклони глава настрани. — Или нямам?

Директорката преглътна.

— Имате.

Гостът продължаваше да стои непреклонно, със скръстени ръце и вдигнати вежди.

— Е? — настоя той. — Изплюйте камъчето.

— Проблемът с майка ви е решен — заяви тя плахо. — Не е нужно да се притеснявате повече за този месец.

— Разбрах, че е уреден — отвърна той. — Но как се случи това?

Мария Флор преглътна отново.

— Липсващата сума е платена.

Изненадан, Томаш трепна.

— Платена ли? — учуди се той. — Кой плати?

Директорката на дома се сви на стола си и шоколадовите й очи се втренчиха в пода, неспособни да го погледнат.

— Аз.

В кабинета настъпи неловка тишина.

— Вие? — попита Томаш, когато си възвърна дар слово, все още слисан от онова, което току-що бе чул. — Платили сте липсващата сума за таксата на майка ми? От джоба си?

Мария Флор само кимна, все още със сведен поглед и свито гърло, неспособна да го изрече отново.

— Защо? — попита той изумен. — Защо го направихте?

Директорката най-сетне вдигна поглед и се взря в него.

— Не можех да позволя да я изхвърлят на улицата! — отвърна тя твърдо и с внезапно проблеснал плам в очите, който Томаш бе предусещал, но никога не бе виждал. — Защото съм тук, за да се грижа за хората, а не просто за да имам работа! Защото светът може да се е обърнал с главата надолу, но аз поне все още знам какво е важно за мен и какви са отговорностите ми! Защото в крайна сметка имам достойнство и знам, че животът е много повече от това да продаваш душата си за шепа жълти стотинки!

Говореше разпалено, с въодушевлението на човек, който знае кой е и накъде отива, и в този миг на Томаш му се прииска да я прегърне, да я целуне и да направи онова, което миналата нощ не бе успял с Ракел. Но се въздържа. До този момент отношенията му с Мария Флор бяха строго делови; тя бе директор на дома, а той — син на жена, която живееше там. Все пак бе очевидно, че бяха прекрачили някаква невидима граница и връщане назад нямаше.

Когато Мария Флор замълча, Томаш й благодари от свое име и от това на майка си за проявената съпричастност. Дори си помисли да й върне сумата, която тя бе извадила от джоба си, но му беше неудобно. Разбираше, че това би било оскърбление за великодушието й и чисто човешкия жест, и затова се въздържа. Той й благодари, докато не му останаха думи, и разбра, че я кара да се чувства неудобно, защото с постъпката си тя не търсеше признание, а просто бе сторила онова, което вътрешният подтик й диктуваше, и всъщност го бе направила за себе си.