Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Мислите ли, че двамата френски техници не са записали и това? — попита Томаш с предизвикателен тон. Погледът му се спря върху компютъра, на който вървеше дискът. — Ако е така, грешите.

Атмосферата в злата на Уфици беше напрегната, сякаш в пространството се бе спуснала гъста мъгла. Томаш приближи пръста си до бутона play на лаптопа. Преди да го натисне обаче, той се взря в главния прокурор на МНС.

— Следващото видео, заснето от двамата французи, засяга именно начина, по който банките на централните страни финансирали разходването на средства в страните от периферията — каза той. — Сега ще проследим един телефонен разговор между германски и американски банкер. След среща с испанския министър на благоустройството германският банкер е останал сам в кабинета, без да знае, че го наблюдават. Стационарният телефон, който е ползвал, също е подслушван, което ще ни позволи да чуем и думите на събеседника му от Ню Йорк.

Томаш натисна play и стартира видеозаписа. На екрана се виждаше дебел мъж с вратовръзка, който седеше зад бюрото и набираше някакъв номер.

— Hallo , Джон? Обажда се Матиас Глок от Munchner Eurobank , как си?

— HU Мати! Как върви, old pall.

— Wunderbar. Слушай, Джон. Тъкмо приключих една среща с министъра на благоустройството на Испания. Поиска десет милиарда евро за финансиране на още една високоскоростна линия. Дали разполагаш с толкова пари?

— При каква лихва, Мати?

— Обичайната, разбира се.

— Обичайната лихва е много ниска, Мати. Вече ти преведох пет милиарда за магистрали в Португалия, още седем милиарда за субсидии на клиентите на гръцкото правителство, а сега ти искаш още десет милиарда за испанците? Вече изпратихме тридесет милиарда за благоустройствени проекти в Испания и още петнадесет милиарда за пазара на недвижими имоти в Ирландия! Тези хора пръскат пари като луди! Дали после ще ги върнат?

— Ach , Джон, що за въпрос? Нали знаеш, че всички сме в еврозоната? Сега всички сме едно, mein Freund! Да отпуснеш кредит на испанец или португалец, е като да го дадеш на германец.

— Сигурен ли си? Слушай, дългът на тези страни вече започва да ни тежи…

— Имай ми доверие, Джон.

— Тези страни не се ли страхуват от свръхзадължения?

— Какво говориш? Слушай, директорът на Португалската централна банка например публично обяви, че щом страната му е в еврозоната, въпросът за задлъжнялостта вече не стои. След това в частен разговор с португалските банкери той ги насърчи спокойно да взимат заеми. Така че само трябва да се възползваме от ниските лихви и да оползотворим парите. Отпускането на кредит на която и да е страна от еврозоната е абсолютно сигурно. Ако възникне проблем, се подразбира, че икономиките на развитите страни ще послужат като гаранти на дълговете на по-слабите страни.

Американецът се поколеба.

— Yeah , прав си — каза накрая той. — Okay, buddy , пращай документите и ще се погрижа. Ще спечелим добри пари от комисиони, нали?

— Jawohl , Джон. Ще говоря с испанците да подготвят заявката. Възможно е да има още една поръчка от португалците. Изглежда, сега искат да построят летище…

— Wow, Мати! Европа е заприличала на строителна площадка! Навсякъде се строи! А ние пишем фактури!

Екранът почерня и Томаш натисна стоп.

— Този разговор е интересен, защото ни разкрива как работи схемата — каза Томаш. — Лесните пари, идващи от ниските лихвени проценти, са се превеждали на банките в централноевропейските страни. Въпреки клаузата no bailout в Договора oт Маастрихт, според която еврозоната не е отговорна за държавните дългове на отделните страни членки и няма да ги плаща, европейските банки и централни банки като португалската например били убедени, че по въпросната клауза няма да бъдат предприети действия, и под държали илюзията, че един заем, отпуснат на Гърция, е толкова сигурен, колкото би бил заем, отпуснат на Германия. Американците повярвали в тази илюзия и отпуснали нисколихвени кредити на немските, френските, австрийските, белгийските и холандските банки, които ги разпределили между страните от периферията. Там те били усвоени от лоши инвестиции в нетъргуемия сектор и от прекалено разрасналата се система на социални плащания. Така еврото се превърнало в сложна схема за рециклиране на пари от централните европейски страни към периферията, превръщайки половината континент в кредитор, а другата половина в спекулант. Банките действали като посредници и трупали огромни комисиони, приемайки като обезпечение надценена от балона за недвижимите имоти собственост. Когато американският балон за недвижими имоти се спукал и цената на имотите паднала, цялата картонена кула се срутила. Страните от центъра, които насочвали парите към периферията и ги принуждавали да сключват сделки, за да финансират косвено собствените си фирми, видели накъде духа вятърът и какво направили? Започнали да обвиняват периферията, че харчи неразумно. И с право, разбира се. Не казали обаче, че те самите имали вина за тези разходи и че техните банки безразборно отпускали кредити, без да си правят труда да проверяват дали страните са в състояние да върнат дълговете си. Заключение: парите свършили. Банките на централните европейски страни, по-специално френските и германските, се превърнали в големите кредитори на периферията. Тези държави от своя страна били толкова задлъжнели към банките от центъра, че ако обявели несъстоятелност и не платели, голяма част от тези банки щели да фалират.