Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Той въздъхна, примирен с неизбежното; нямаше избор — трябваше още веднъж да се намърда в гнездо на оси.

— Трябва да ги спрем — каза португалецът, пристъпвайки напред. — Ако не направим нищо, тези типове ще го довършат.

Професор Маркопуло го хвана за лакътя, опитвайки се да го задържи.

— Полудяхте ли? — попита той. — Те са осем, а ние само двама! Ако се намесим, тези хора ще убият и нас! Стойте тук, по дяволите!

Португалецът тръсна силно ръката си, за да се освободи, и тръгна към събралите се мъже. Каквито и да са последствията, вече бе решил. Провря се между двама от нападателите и се вмъкна сред затворниците, опитвайки се да застане между тях и жертвата.

— Спрете! — заповяда им той. — Спрете!

Неочакваната намеса на Томаш прекъсна потока от удари. Анархистите впиха изцъклените си от изненада очи в него. Един от тях, който, изглежда, бе лидерът, го погледна изпитателно.

— Кой си ти? Още един нацист?

— Аз съм португалец — отговори тихо, сякаш се опитваше да ги укроти със спокойствието в гласа си. — Хайде, приключвайте.

— Какво да приключваме? Присъедини се, но на наша страна. Или мислиш, че само защото си португалец, германците не могат да те прецакат? Португалия страда, колкото страда и Гърция!

— Може би, но не бива да се отнасяте така към никого — отвърна историкът. — Освен това този мъж не ви е сторил нищо. Няма причина да го биете.

— Нацистите ни съсипват живота!

— И така да е, той няма нищо общо с решенията, взети от управляващите в неговата страна.

— Така ли мислиш? — изръмжа анархистът. — А кой гласува за това империалистическо правителство? Кой разправя, че гърците са мързеливи и некадърни и получават това, което заслужават? Кой нарежда на нашето марионетно правителство да уволнява работници, да увеличава данъци и да реже заплати и пенсии? Германците, кой друг! Капиталистите създадоха кризата, нали така? Тогава защо народът, ние трябва да плащаме? Да плащат те! Изядоха месото ни! Не го ли изядоха? А сега да глозгат и кокалите ни! Да ги оставим да продължат да се гаврят с нас! Дума да не става!

Анархистът обърна глава, наблюдавайки останалите от групата, и извика, размахвайки юмрук след всяка фраза:

— Богатите да заплатят за кризата! Борбата продължава! Свобода или смърт!

Приятелите му повториха призива в леко дрезгав хор. Гласовете им бяха заредени с гняв и жажда за справедливост; думите бяха изречени с нарастваща пламенност и напрежение. Лицата им бяха зачервени, погледите — празни, кръвта им кипеше от безкрайно желание за мъст.

Мъжът, който явно оглавяваше бандата, изкрещя някаква команда на гръцки и приятелите му отново започнаха да ритат поваления германец. Като видя, че ситуацията отново излиза от контрол, Томаш успя да се промъкне между нападателите и жертвата, вдигайки ръце, за да се опита още веднъж да прекъсне ударите.

— Спрете! — изкрещя той. — Спрете!

Анархистите не му обърнаха внимание и продължиха опитите да достигнат мишената си. Но тъй като тялото на историка беше между нападателите и жертвата и това затрудняваше атаките, някои от затворниците обърнаха гнева си срещу него. Първият юмрук улучи Томаш в рамото, усети втори в кръста и един ритник в бедрото си. То бе само началото. Следвайки примера на другарите си, останалите затворници насочиха гнева си към историка и изсипаха върху него серия юмруци и ритници. Томаш можеше да им отвърне, но знаеше, че е невъзможно да победи нападателите си и това само би ги предизвикало още повече, затова избра пасивната защита.

Изгубил равновесие от силните удари, той падна върху германеца и също се сви, опитвайки се да предпази най-вече главата и стомаха си. Надяваше се поведението му да ги обезсърчи. Само че това не се случи. Надъхани от десетките лозунги, които крещяха с безкрайно усърдие, анархистите продължиха да изливат върху него насъбраната ярост. Ударите от ритниците с ботуши бяха особено болезнени.

В един момент Томаш изгуби представа за време и пространство. Реалността се разми и светът около него се завъртя, сякаш бе пиян. Сетивата му бяха толкова притъпени, че престана да чува животинските крясъци наоколо и да усеща жестоките удари по тялото си, сякаш самата болка го бе упоила и душата му се бе пренесла в друго измерение, където царяха спокойствие и тишина.

— Професоре?

Гласът сякаш идваше от дъното на тунел — далечен, със странно отзвучаващо ехо, в пълен резонанс с нереалните представи, свойствени на въображението, когато човек бълнува в треска, навярно ефект от съня, в който съзнанието му бе потънало. Реши да го игнорира; той не бе нищо повече от слаб шепот, който се губеше в лабиринта на фантазията; нещо толкова незначително, че не заслужаваше вниманието му.