Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Докато довършваха получената с подкуп вечеря, надзирателят отвори вратата на килията и бутна вътре още един задържан. За всеобща изненада, новодошлият не приличаше на демонстрант. Имаше руса разрошена коса и панталони на бели и сини райета. По-важното бе, че носеше бяла тениска с кръгла черна емблема на гърдите. Това бе символът на „Маншафт“ — националния футболен отбор на Германия.

Появата на новодошлия предизвика шепот сред мъжете в килията. Анархистите размениха няколко думи и един от тях се обърна към русия с тениска на бундестима.

— Deutsch?

Като чу думата, която го идентифицира, погледът му светна.

— Jawohl [19] Да (нем.). — Б. пр .

Утвърдителният отговор надигна нова вълна шушукане сред останалите задържани.

— Какво правиш тук? Дошъл си да се присъединиш към протестите?

Германецът повдигна вежда, сякаш това предположение само по себе си бе най-абсурдното нещо, което е чувал.

— Аз? В никакъв случай!

— Тогава защо те арестуваха?

— Вървях към Партенона, когато се натъкнах на тълпа от хора, които хвърляха камъни по витрините и обираха магазините. Изведнъж се появи Polizei [20] Полиция (нем.). — Б. пр. и задържа всички, които бяха там. Просто бях арестуван, докато разглеждах забележителностите.

Отново се размениха реплики на гръцки с възбуден, разгорещен тон. По някое време анархистите, изглежда, стигнаха до съгласие и се размърдаха; те свирепо запристъпваха към мъжа и го обградиха.

— Това ще свърши зле — прошепна професор Маркопуло. По лицето му се четеше напрежение. — Наистина зле.

— Защо? Какво става?

Разтревоженият поглед на гръцкия археолог се спря върху затворника, появил се в килията преди минути, а след това огледа кръвожадните лица на мъжете, които го бяха наобиколили.

— Смятам, че… че….

— Какво че?

Професор Маркопуло преглътна сухо, като се опитваше да изрече думите, заседнали в гърлото му. Когато възстанови говора си, от устата му излезе само сподавен шепот.

— Ще го убият.

Анархистите бяха образували кордон около германеца и изглеждаха решени да предизвикат сблъсък. Мъжът срещу него пръв го бутна в гърдите, а друг, вероятно окуражен от изненаданото изражение на новия затворник, го удари по главата.

— Was ist das? [21] Какво е това? (нем.) — Б. р. — извика новодошлият, изплашен от наобиколилите го хора.

— Das ist бой, кретен такъв! — отговори гъркът, който поназнайваше няколко думи на немски. — Мислите, че ще ни оставите на хляб и вода и ще ни се хилите? Няма да стане!

Осъзнавайки, че гърбът му е открит, русият мъж опита да се промъкне, за да се облегне на стената; там поне щеше да бъде защитен от нападение отзад и отстрани. Но анархистите затвориха пролуките около него и не го оставиха да мине.

— Пуснете ме! — извика германецът. Гласът му издаваше надигащата се паника. — Какво искате от мен? Оставете ме!

Отново го блъснаха, този път толкова силно, че задържаният едва не загуби равновесие.

— Ще ти се!

— Мръсен нацист! — разнесе се друг глас на развален английски. — Мислите си, че ще ви бъдем боксови круши? Сега ще видите от какво тесто са замесени гърците! Щом само триста души от нашите успяха да се изправят срещу персийците, какво ни пречи да спрем и германците?

— Правите се на важни, а? — намеси се трети човек от групата на анархистите. — Мислите се за господари на Европа и други подобни? Правителството ни може и да е напълнило гащите от страх, но народът на улицата не е, чуваш ли? Не и народът!

Няколко души сграбчиха германеца, който се заизвива в безуспешни опити да се освободи от ръцете, които блокираха движенията му.

— Пуснете ме! — изкрещя отчаяно той. — Оставете ме на мира! Нищо не съм направил!

Грулата затегна хватката си около жертвата и от човешката стена се отдели юмрук, който го удари в корема. Германецът изкрещя и се сви от болка, почти веднага получи нов удар. След това някой му нанесе първия ритник, последван от още един и още: затворникът падна на пода и се сви като таралеж в отчаяно усилие да се защити от ударите, които се сипеха от всички страни.

Томаш наблюдаваше сцената от другия край на килията с нарастващ ужас и се чудеше как да постъпи. Първо реши да не се намесва. Стигаше му случилото се на протеста: не бе готов за нови саможертви, с които да си навлече неприятности. Когато ситуацията в килията се влоши, той се замисли дали да не повика някой надзирател, но осъзна, че до идването му ще мине доста време, а на този етап само бърза намеса можеше да спаси германеца.