Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Нормално е да им платим нещо…

Слисан, португалецът се взря в колегата си.

— Сериозно ли говорите?

Археологът не си направи труда да отговори и тишината се завърна в микробуса. Отвън една след друга се чуваха сирени; линейки, полицейски и пожарни коли профучаваха от всички страни в трескава суматоха. Денят бе изпълнен с тревожни събития и макар нощта вече да бе настъпила, човек оставаше с впечатление, че вълненията още не са стихнали.

— Изглежда, са загинали трима души — проговори накрая професор Маркопуло. — Задушили са се по време на пожара.

— Откъде знаете?

— Чух полицаите в болницата. Телата са били докарани там.

— А жената и момиченцето, които извадихме от сграда? Спасили ли са се?

Гъркът сви рамене.

— Не знам — отговори той с престорено безразличие. — но мисля, че да. Тримата загинали са били открити в сградата от пожарникарите.

Томаш въздъхна от облекчение.

— Чудесно е, че са оцелели — отбеляза той, усещайки как от гърдите му се смъква огромна тежест. — Интересното е, че вместо да ни поздравят, тези типове ни арестуваха. Каква ирония, нали?

Професор Маркопуло уморено вдигна поглед и лицето му се сгърчи в пресилена усмивка.

— Може би, ако ги подкупим, ще ни поздравят — пошегува се той. — Кой знае?

Изсвистяха спирачки и микробусът спря. Отвън се чуха гласове и вратите се отвориха с трясък. Полицаите издърпаха задържаните навън и ги съпроводиха до управлението. След като изчака реда си на една дървена скамейка, Томаш бе повикан да даде личните си данни. Попитаха го за името му, поискаха паспорта и записаха информацията в една тетрадка.

— Вижте, бях арестуван погрешка — обясни португалецът. — Дори не съм грък, както знаете. Щях само да мина по улицата и…

— Тишина! — сряза го дежурният на развален английски. — Ако имате нещо да кажете, направете го пред съдията. Не съм тук да си говорим.

Служителят записа последните данни за задържания и когато приключи, го предаде на един надзирател. Полицаят хвана Томаш над десния лакът и го поведе по коридорите на участъка до помещение, чиито стени представляваха решетки, спускащи се от тавана до пода, като клетките в зоологическа градина. Пъхна ключ в ключалката на една килия, отвори вратата и бутна Томаш вътре.

Португалецът все още свикваше с новата обстановка, когато доведоха професор Маркопуло и го хвърлиха в килията с още двама мъже. Имаше общо десет души, наблъскани в тясно пространство c две легла и една тоалетна чиния; килията, изглежда, бе предназначена за двама затворници, но заради протестите и последвалите ги сблъсъци управленията бяха препълнени.

— Как вървят нещата? — прошепна Томаш на новодошлия.

— Добре ли се отнесоха с вас?

— Като към принцеса — отвърна гъркът иронично. Той огледа килията. — Ще се оплача от този апартамент. Няма джакузи.

На португалеца не му беше до шеги и не се засмя; ситуацията беше достатъчно неприятна. Кимна към мъжете около тях.

— Видяхте ли с кого ни затвориха? Типовете, които предизвикаха безредиците.

— Шшшт! — изсъска археологът, разтревожен да не привлекат вниманието им. — Те са анархисти. Не се забърквайте с тях.

Томаш замълча. Вече ги бе виждал в действие и знаеше, че са способни да стигнат до крайност. Заради онова, което бяха сторили на протеста, трима души бяха загинали от задушаване, но както изглежда, това не тревожеше съвестта им.

— Какво ще стане сега? — прошепна той, сменяйки темата.

— Ще ни представят на съдията?

— Да. Утре или по-късно.

Отговорът изненада португалеца.

— Сериозно? Ще трябва да прекараме нощта тук?

— Със сигурност. Задържаните са много и изслушването им в съда ще отнеме време. Трябва да сме търпеливи.

— Мислите ли, че мога да разговарям с посолството на моята страна?

— Когато ви позволят. — Невъзмутим, гъркът въздъхна шумно. — С толкова много работа се съмнявам, че ще е скоро.

Професор Маркопуло се облегна на стената и се свлече надолу, като приклекна на пода. Чакането щеше да е дълго и не си струваше да си хаби силите. Осъзнал, че трябва да прояви търпение, Томаш последва примера на колегата си и се плъзна към пода, за да клекне до него.

Вечерята се състоеше от толкова отвратителна помия, че професор Маркопуло отказа да яде. Вместо това тикна две банкноти от по двадесет евро на дежурния и онзи се върна с найлонова торбичка и бутилка бяло вино. Макар и напълно по вкуса на гърците, с които споделяха килията, виното леко накиселяваше, което го правеше непоносимо за небцето на Томаш Храната обаче го изненада приятно — две порции мусака, която му напомни емпадаото [18] Ястие, разпространено на Пиренейския полуостров и в Южна Америка. Между два пласта тесто се нареждат месо или риба, след което се запича в тава. — Б. пр. , което майка му приготвяше, когато беше дете.