Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Професоре?

Този път гласът прозвуча много по-близо, сякаш се намираше на една ръка разстояние; бе влязъл в съня и го теглеше към действителността. Това го изненада и той обмисли възможността да отговори. Какво имаше да губи?

— Да?

Чу се въздишка.

— Слава богу! — отвърна гласът, като че говореше на някой друг. — Започва да се съвзема.

Томаш усещаше тялото си болезнено и клепачите си — невероятно натежали. Той насочи цялата си воля към очите и най-сетне успя да ги отвори. Жълто петно светлина разпръсна замъглената картина пред погледа му. Забеляза неясна сянка на фона на петното светлина и отново реши, че сънува, затова затвори очи.

— Професоре! Събудете се!

Определено не беше сън; думите звучаха прекалено реално. Въпреки безсилието, което го бе завладяло, той отново отвори очи и съсредоточи цялото си внимание в сянката. Всичко му се струваше мътно и стигаше до съзнанието му мудно, сякаш имаше махмурлук.

— Какво… какво става?

Очите му се взряха в силуета пред него и тъмното петно започна да придобива форма, докато различи контурите на лице, а след това и човешко изражение. Разгледа го с любопитство като дете, което изучава животно, което никога преди не е виждало. След няколко дълги секунди най-накрая разпозна онова, в което толкова усърдно се взираше.

Беше професор Маркопуло, който му се усмихваше.

Гъбата беше студена и мокра, но се оказа точно това, от което Томаш се нуждаеше, след като дойде в съзнание. Професор Маркопуло бавно избърса челото и лицето му, като внимаваше на местата, където имаше синини, подутини и кръвонасядания.

Португалецът огледа сънено килията. Видя германския затворник, който седеше на съседната рогозка с превързана глава и два лейкопласта на лицето и следеше внимателно грижите, които гръцкият археолог полагаше за лисабонския си колега.

— Ach , изглежда, ви дължа живота си! — каза той на английски, изговаряйки думите леко гърлено. — Много съм ви благодарен, че се намесихте. Ако не бяхте вие… — Въздъхна, сякаш не бе в състояние дори да си представи онова, което би могло да му се случи. — Mein Gott! [22] Боже мой! (нем.) — Б. пр.

Томаш направи усилие да се усмихне.

— Не се тревожете.

Германецът се изправи и му подаде ръка.

— Името ми е Самер — представи се той. — Йозен Самер, но приятелите ме наричат Сеп.

Томаш стисна ръката му със смръщено от болка лице. Когато протегна ръката си, разбра, че рамото му е натъртено. След като размени няколко любезни думи с мъжа, заради когото едва не изгуби живота си, португалецът огледа килията в търсене на анархистите, които го бяха нападнали. От тях нямаше следа. Всъщност помещението му се стори различно.

— Къде сме?

Гръцкият археолог избърса за последен път лицето на ранения с гъбата и я прибра; вече бе изпълнила предназначението си.

— Преместиха ни в друга килия — отговори той, докато се изправяше. — Когато ви нападнаха, успях да повикам дежурния и той се намеси заедно с двама свои колеги. Получи се голямо меле, но пазачите успяха да ви измъкнат с помощта на електрошок. И понеже не беше възможно да останем с тях в едно помещение, преместиха трима ни в тази килия. След това пристигна лекар, който се погрижи за вас. Каза, че ще се върне по-късно да ви прегледа.

Томаш повдигна вежди, внезапно въодушевен.

— Еха! И без една стотинка, а?

Професор Маркопуло наклони глава и го погледна укорно:

— Без стотинка от вас. Аз трябваше да му платя сто евро факелаки, за да ви лекува.

Германецът, който притеснено следеше разговора, внезапно се разсмя.

— Няма такава страна!

Археологът обърна глава и му хвърли обиден поглед.

— Ей ти, нацистчето, по-добре си мълчи, разбра ли? — извика той, внезапно ядосан. — Ако бях на твое място, щях много да внимавам с този език! Голям късмет извади, че остана жив, и трябва да си благодарен на всички светии, които почитате в Нациландия, вместо да ми се правиш на духовит!

— Как смеете? — възпротиви се Сеп. — Не съм нацист и няма да ви позволя да се държите така!

— Така ли? Тогава защо говориш езика на Хитлер?

— Какво общо има това?

— Мислите си, че Европа е феодално владение на Райха и всички сме тук, за да ви робуваме! — Професор Маркопуло размаха пръст срещу събеседника си. — Само че имам новина за теб! Не стана през 1939 година, няма да стане и сега! Тогава Германия се провали и ще го направи отново! Децата на нацистите нямат право да нареждат на гърците, чу ли? Играете си с огъня и после се чудите защо всички ви мразят!