Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Думите на професор Маркопуло и виковете, идващи от банката, стреснаха Томаш и го върнаха към реалността; това не беше кино, то се случваше в действителност. Осъзнавайки, че сцената, на която беше зрител, е реална и че в горящата сграда има хора, хванати в капан, той инстинктивно реши да действа.

— Хайде!

Тялото му се раздвижи, без да се нуждае от позволение от мозъка, сякаш сърцето му бе пренебрегнало разсъдъка. Приближи се до един от протестиращите, който бе хвърлил коктейл „Молотов“, заби юмрук в бъбреците му и моментално го нокаутира. Мъжът падна на земята на колене и се затъркаля от болка. С бързо движение Томаш свали противогазовата маска и я намести на собственото си лице.

— Какво правите, по дяволите? — изуми се професор Маркопуло, поразен от действията на португалския си колега. — Да не сте полудели?

Без да обръща внимание на археолога, историкът съблече огнезащитното яке на демонстранта, който се беше свил на земята, и го разпъна пред себе си като щит. Пое си дълбоко дъх с поглед, вперен във входа на сградата, и отстъпи назад, за да се приготви.

— Не го правете! — настоя гъркът и се изпречи на пътя му, за да предотврати най-лошото. — Това е лудост! Може да умрете!

Изпълнен с кураж, а може би и без да съзнава докрай в какво се забърква, Томаш взе решение. Заобиколи колегата си, сякаш бе някакъв предмет, и хукна, с поглед, вперен в огъня, който се разпростираше като пипала на страшен октопод, държейки якето пред себе си, за да посрещне първия сблъсък със смъртоносните пламъци. Хвърли се в нажежената пещ и се изгуби в гигантската факла, в която се бе превърнала сградата на банката.

Професор Маркопуло не можеше да повярва на очите си. Гостът му, човекът, който бе пристигнал в Гърция по негова покана и за когото носеше отговорност, току-що бе потънал в ада.

Първото, което Томаш усети, когато се хвърли в огъня, бе горещата вълна, която го обгърна в жестока прегръдка. Помисли си, че ще умре, и се разкая за своята лудост, проклинайки порива си на добър самарянин, но след миг се озова в помещение, изпълнено с дим, където пламъците вече не го достигаха.

Облаците дим вътре бяха толкова гъсти, че не виждаше почти нищо, сякаш бе обвит в плътна мъгла. Забеляза неясни очертания пред себе си и тръгна към тях. Контурите постепенно се материализираха и той се натъкна на жена, прегърнала тригодишно дете, които лежаха на пода и едва дишаха. Помисли да им даде маската, но се отказа; те не бяха в състояние да се погрижат за себе си и ако той се нагълта с дим, също щеше да загуби ориентация. Тогава и тримата бяха загубени. Единственият начин бе да ги измъкне от там.

— Speak English? — попита той, накланяйки маската към лявото ухо на жената. — Говорите ли английски?

Тя го погледна безпомощно. Дори да говореше английски, в състоянието, в което се намираше, беше без значение. Ако искаше да я спаси, помисли си той, ще трябва да свърши всичко сам. Хвана жената и детето и ги вдигна, но усети как дробовете му горят от усилието в горещото и задръстено от сажди помещение и отново ги остави на земята. Макар и да бе защитен от противогазовата маска, бе очевидно, че така няма да успее. Единственият начин беше да ги изведе поотделно. Ако успее да се върне, разбира се.

Огледа се наоколо. Димът се сгъстяваше пред очите му и не се виждаше почти нищо; едва различаваше собствената си ръка. В този миг Томаш разбра, че трябва да действа светкавично, тъй като шансовете му за излизане навън бързо намаляваха и едва ли щеше да е възможно да се върне за втория човек. Трябваше да избере: майката или детето. Тази отговорност и властта да отрежда живот или смърт за момент го парализираха, почувства се като нацист в концентрационен лагер, който решава кого да изпрати в газова камера и кого — в трудов лагер. Майката или детето?

Как би могъл да избере?

Опитвайки се да не мисли какво върши, потискайки предчувствието за угризенията на съвестта, които щяха да го измъчват по-късно, той хвана детето за ръце и внимателно, но решително го издърпа от слабата прегръдка на майка му. Тогава видя, че е момиченце: то вече бе изгубило съзнание. Може да би беше мъртво. Струваше ли си при тези обстоятелства да рискува с детето? Нямаше ли да е по-добре да спаси майката, която със сигурност бе жива? Но как щеше да живее с мисълта, че е изоставил дете, без да се е уверил, че наистина е мъртво?

Последна проява на колебание. Притисна момиченцето към гърдите си и се изправи, за да се махне от там. Отправи се слепешком към изхода и докато се придвижваше сред наситения със сажди въздух, се натъкна на човек, който изникна пред него толкова бързо, че се блъсна в него.