Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Тази книга ли търсите?

— Тази и още една — тринадесетата книга (наск) на Авеста.

— Сфенд наск, която разказва за живота на Зороастър. Знаем за съществуването на Сфенд наск, но след мюсюлманското нашествие никой повече не я видял. — Той духна. — Пуф, изпарила се. — Един невидим лъч озари интелигентното лице на Томаш.

— Това е все едно да намериш мистичния кивот, разбирате ли? Тринадесетият наск на Авеста крие разрешаването на големите мистерии около трите монотеистични религии, които се основават по някакъв начин на живота и философията на Зороастър.

Стигнаха до фоайето и видяха дневната светлина, която се процеждаше през главния вход на музея; след малко щяха да излязат на улицата.

— И какво ви кара да мислите, че тези книги са тук, в Атина? — попита заинтригувано археологът. — Доколкото ми е известно, Гърция е далеч от Персия.

— Да, но много древногръцки писатели неведнъж споменават Зороастър, наричат го „принц на магьосниците“ и вдъхновител на Питагор. Платон например твърди, че той е син на Ормазд. Ормазд е Ахура Мазда, разбира се. Плутарх също свързва Зороастър с божественото.

— Това за сина на Бог прилича на друга юдейска и християнска концепция — отбеляза гъркът. — И какво? Това не отговаря на въпроса ми.

Стигнаха до главния изход на Археологическия музей и Томаш спря, сякаш онова, което имаше да каже, бе толкова важно, че не можеше да говори в движение.

— В Книгата на Арда Вираф [15] Зороастрийски религиозен текст от сасанидската епоха. — Б. р. има една легенда, според която книгите от Авеста били съхранявани в Царската библиотека на Ахеменидите [16] Персийска царска династия, поставила началото на Първата Персийска империя, управлявала от 550 до 330 г. пр. Хр. — Б. пр. , изгорена от Александър Велики — обясни той. Възможно е хората на Александър да са донесли тези книги в Атина. Ако е така, зороастрийските писания вероятно са избегнали мюсюлманското аутодафе. Може би ръкописът, който сте открили при разкопките на Библиотеката на Пантен, е част от плячката на Александър. И ако е така, кои други ръкописи бихме могли да намерим?

— Смятате, че там може да е…

Археологът замълча, неспособен да си спомни заглавието на книгата — толкова странно му бе прозвучало. Томаш довърши изречението вместо него, но тихо, сякаш се страхуваше, че самото произнасяне на името на изгубената книга може да прогони невероятния шанс, за който копнееше.

— Сфенднаск.

Стигнаха до четирите колони, които украсяваха входа, и спряха на върха на просторното стълбище. Този път не спряха да си поговорят. Двамата учени замръзнаха на местата си, поразени от онова, което се случваше пред градината на музея.

— По дяволите! — изумено възкликна Томаш. — Какво е това?

Множеството дефилираше бавно по улицата пред Археологическия музей с издигнати плакати на гръцки и множество знамена — някои от тях бяха червени, със сърп и чук, други с анархистически символи. Изкривени от мегафони гласове крещяха някакви призиви, на които човешката маса отговаряше в един глас, а думите бяха придружени от размахвани във въздуха юмруци.

— Протестът! — каза професор Маркопуло, като се плесна по челото. — Бях забравил, че днес протестират против строгите мерки.

— О, не! — възкликна разочарован Томаш. — Ами сега? Улицата е блокирана. Как ще минем?

Погледите на двамата учени обхождаха тълпата; сигурно имаше десетки хиляди души.

— Защо не тръгнем с тях? — предложи гръцкият археолог.

— Трябва да се присъединим към протеста. Това е начин да ги подкрепим!

Томаш изгледа колегата си с недоумение.

— Полудяхте ли? Ние сме учени!

— Е, та?

— Откога учените се месят в политически конфликти и социални въпроси?

Лицето на професор Маркопуло се вкамени и тъмните му очи станаха студени.

— Откакто ми намалиха заплатата, отрязаха ми тринадесетата, четиринадесетата и петнадесетата заплата и вдигнаха възрастта за пенсиониране! — отвърна той ядно. — Да се оставя правителството да ми бърка в джоба? — Той упорито поклати глава. — Как ли не!

Преди гостът да успее да каже нещо, гъркът заслиза по стълбите и с твърда крачка се отправи към множеството. Томаш се поколеба, но накрая изтича след него. Осъзнаваше, че няма голям избор, макар да бе убеден, че подобно поведение е не само нелепо, но и непрофесионално, то не подобаваше на хора, които прокламираха независимост от политическите сили.