Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Почакайте! — успя да извика той. — Аз не съм от…

Португалецът не можа да довърши изречението си. След многократен досег с палките накрая падна на земята. Сви се във фетална поза, предпазвайки главата си с ръце, но ударите на палките и ритниците не спряха в продължение на няколко дълги секунди. Превъртя се, скочи на крака и напосоки замахна два пъти с юмрук, като единият удар улучи някого. Полицаите незабавно го хванаха и насочиха към него някакъв черен предмет.

— Ааааах!

Невъобразима болка премина през цялото му тяло; мускулите му се сгърчиха и видя звезди посред бял ден. Ударите престанаха толкова бързо, колкото бяха започнали. Почувства как го вдигат и извиват ръцете му зад гърба. Томаш опита да се освободи, но не можа дори да помръдне; мускулите му сякаш бяха от олово. Тогава осъзна, че е заключен с белезници.

— Чуйте, ние нямаме нищо общо — прошепна той, като се задъхваше. — Просто попаднахме сред протестиращите…

Полицаите не му обръщаха внимание. Обзе го чувството, че се носи по течението, и осъзна, че полицаите го влачат по улицата. Огледа се и видя още жандармеристи да изникват от мъглата сълзотворен газ, тичайки наоколо. Обърна се назад и видя, че професор Маркопуло също бе задържан. Свалиха им маските и лютивата миризма на сълзотворния газ започна да смъди в очите и носа на историка, но по-слабо, тъй като се отдалечаваха от облаците дим, изпуснати от гранатите.

Двамата бяха избутани до една улична лампа и се намериха сред група демонстранти, също с белезници, насядали или налягали по тротоара, някои от които имаха татуирани анархистически символи по ръцете.

Гръцкият археолог най-сетне погледна Томаш с очи, зачервени от сълзотворния газ.

— Виждате ли? — попита смаяно професор Маркопуло. — Всички са се побъркали! Обезоръжиха ни с електрошок! Тези животни използваха електрошокови оръжия срещу нас!

Значи, това бе чудовищната болка, която Томаш бе изпитал, когато го обезвредиха.

— Да — отвърна той. — Арестувани сме.

Мъжът в бяла престила се приближи до Томаш, разгледа подутините по тялото му и каза нещо на гръцки. Преди португалецът да успее да обясни на английски, че е чужденец и не разбира езика, професор Маркопуло се притече на помощ и заговори с лекаря. Двамата размениха няколко думи, след което археологът се обърна към колегата си.

— Имате ли двеста евро? — попита той. — Дайте му парите.

Томаш го погледна с празен поглед, без да разбира какво иска да каже професор Маркопуло.

— За какво?

Гъркът посочи с палец към лекаря.

— За да се погрижи за вас.

Португалецът се ококори.

— Моля? — заекна той.

— Платете на лекаря.

На Томаш му просветна или поне така реши.

— О, това е частна клиника?

— Не, държавна.

Томаш отново се обърка.

— И трябва да платя двеста евро, за да бъда прегледан в държавна болница? Еха, тук здравните такси никак не са здравословни.

Археологът завъртя очи, подразнен от факта, че колегата му не схваща.

— Какви здравни такси? Парите са за лекаря, не за болницата!

Погледът на Томаш се спря върху мъжа в бяла престилка, който кротко изчакваше края на разговора.

— За лекаря ли? — учуди се отново Томаш. — Не разбирам…

— Това е подкуп — обясни професор Маркопуло. — Платете му, за да се погрижи за вас.

Португалецът се взря в колегата си, после погледна лекаря и отново колегата, смаян от онова, което току-що бе чул.

— Трябва да подкупя лекар в държавна болница, за да може той да ме излекува?

— Разбира се — отговори археологът. — В Гърция е така, не знаете ли? Нарича се факелаки [17] „Малък плик“ (гр.) в разговорния език означава подкуп. — Б. р. , трябва да бутаме пари под масата на държавните служители, за да си вършат работата.

На Томаш му бяха необходими още няколко секунди, за да проумее напълно ситуацията. Когато най-сетне разбра, не зададе повече въпроси. Бръкна в джоба си, извади двеста евро и примирено ги подаде на лекаря.

Транспортирането до участъка с полицейския бус премина в мълчание. Полицаите бяха завели ранените в болница, за да им се окаже медицинска помощ, и сега, след като бяха прегледани и излекувани, ги караха в управлението, където щяха да ги задържат до съдебното изслушване.

— Не ми казвайте, че ще трябва да подкупвам и съдията, за да ни съди — пошегува се Томаш, все още впечатлен от онова, което се бе случило в болницата преди няколко часа. — Само това остава.

Професор Маркопуло дори не вдигна глава.