Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Жената предизвикателно изпъна шията си.

— Не знам за какво говориш, глупак такъв!

Балам я изгледа така, сякаш се бе изплюла в лицето му. Шефът по сигурността кимна към Мефистофел, който я стисна още по-силно. Тогава той опря острието в шията й и се обърна към мъжа.

— За ваше и за нейно добро, надявам се, че вие ще се държите по-разумно, професор Нороня — каза той със заплашителен тон. — Къде е дивидито?

Заложникът поклати глава.

— Не е у мен.

— Но тази сутрин в съда казахте, че ще го предоставите утре сутрин.

— Така ли? — каза той загадъчно. — Вижте, не е у мен.

— Не го ли открихте?

— Не.

— И не знаете къде е?

Мъжът не отговори веднага, явно се колебаеше какво да отговори.

— Може би.

— Какво означава това?

— Може би означава може би.

Объркан от посоката, в която бе поел разговорът, Балам отстъпи назад и се взря в шефа си в очакване на инструкции.

— Какво да направя, велики Магус?

— Щом дивидито не се е появило, по-добре никога да не се случва — отвърна церемониалмайсторът, поглеждайки отегчено към мъжа и жената, оставени на неговата милост. — Направи каквото трябва.

Поклонниците, които държаха двамата заложници, им нанесоха удар с лакът в гърба и ги принудиха да паднат на колене с наведени напред глави. Балам донесе една дървена пейка и постави главата на жената върху нея.

— Ти минаваш първа, красавице, задето се правиш на много умна — процеди през зъби той. — И ще направя така, че да умреш бавно и мъчително, разбра ли?

— Пуснете ме! — възпротиви се тя. — Помощ! — разкрещя се изведнъж. — Помогнете!

Балам и останалите събратя се разсмяха.

— Виковете няма да ти помогнат, глупачке! — присмя й се той. — Вече минава полунощ. Уфици е само наша. Можеш да си крещиш на воля и никой няма да те чуе! — Шефът по сигурността се наведе и приближи устните си към ухото й. — Всъщност дори предпочитам да викаш. Това ме възбужда, знаеш ли? Сякаш викаш от удоволствие… — В залата отново избухна смях.

— Помогнете ми!

Шефът по сигурността клекна до нея и потърси най-подходящото място за първия удар. Избра най-уязвимото място, точно в основата на врата. Постави върха на ножа там и се приготви да я прониже.

— Спрете!

Думата бе изречена от глас, който идваше от тълпата. Изненадани, Балам, Магус и останалите от ордена впериха погледи в посока на гласа.

— Какво става? — попита церемониалмайсторът, опитвайки се да види кой от групата ги бе прекъснал. — Кой каза това?

Човешката маса около заложниците и техните палачи се раздвижи, за да направи път, и един поклонник, облечен в мантия, с все още скрито в качулката лице, се отправи към средата на кръга.

— Аз. — Той посочи към заложниците, коленичили пред Балам. — Не ги убивайте.

Магус не проумяваше тази неочаквана инициатива, предприета от един от неговите последователи.

— Виж ти! Защо?

Поклонникът хвана качулката и я дръпна назад, откривайки лицето си. Едно учудено „оооо“ изпълни залата.

— Защото аз съм Томаш Нороня.

Магус и неговите последователи не се бяха съвзели от изненадата, когато вратите на залата се отвориха с гръм и трясък и група въоръжени униформени мъже нахлу сред тълпата.

— Полиция! — извика един глас. — Ръцете горе! Никой да не мърда!

Церемониалмайсторът и неговите събратя за миг останаха неподвижни, неспособни да реагират. Карабинерите заеха позиции около хората от ордена и насочиха оръжията си към тях, създавайки по този начин ново съотношение на силите.

— Какво става тук? — възрази Магус, който очевидно си връщаше присъствието на духа. — Защо прекъсвате частна церемония? Ако обичате, напуснете!

Една жена с цивилни дрехи излезе напред.

— Тишина!

Мефистофел и неговият партньор пуснаха жертвите си, които веднага се изправиха на крака и се обърнаха към полицаите.

— Защо се забавихте толкова? — попита жената. Разтвори мантията си и показа закачен на ревера си микрофон. — Не чухте ли, че викам за помощ? Ако не беше професор Нороня, тези обсебени от дявола безумци щяха да ни убият!

— Простете, госпожо прокурор — отвърна жената в цивилно облекло. — Коридорите са много дълги, отне ни повече от предвиденото време да стигнем дотук.

Магус ядосано погледна Мефистофел, сякаш го обвиняваше, че позволил на неканената гостенка да влезе със скрит микрофон. Вярно е, че заповедта бе да отнеме оръжията на поседелите, ако намери такива, но това не го оправдаваше. Церемониалмайсторът обаче съзнаваше, че сега не е моментът да обвинява, а да ограничи щетите. Затова се стегна и се обърна към цивилната полицайка, която, изглежда, командваше операцията.