Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Изглеждаше, че тук никой не идваше сам.

Докато обмисляха резервния план — да се представят в Уфици с истинската си самоличност, съгласно инструкциите в имейла, забелязаха двойка мъж и жена, също с качулки, скриващи лицата им, които се задаваха отляво, откъм Лунгарно дели Аркибусиери.

Томаш даде знак на Ракел, двамата се изправиха и пресякоха уличката, накуцвайки и подкрепяйки се един друг като хора с недъг. Когато стигнаха другия тротоар, те се обърнаха и тръгнаха към двамата непознати.

Малко преди да се разминат, Томаш извади тейзъра от джоба си и стреля последователно в мъжа и жената.

Двамата паднаха на земята, сгърчени от болка.

— Бързо! — прошепна Ракел напрегнато. — Помогни ми да ги избутаме встрани!

Завлякоха вцепенените тела на маскираните в тясната галерия, скрита от любопитни погледи, която водеше до „Палацо Векио“, и доближиха до носовете им памук, напоен с хлороформ. Телата им вече бяха напълно неподвижни. Докато испанката проверяваше дали наистина са в безсъзнание, Томаш прерови торбите им.

— Дозата е за два часа сън — отбеляза Ракел, вдигайки поглед към португалеца. — Е? Какво носят?

Историкът извади мръсно бяло платно от груб като зебло плат и го показа на спътницата си с доволна усмивка и дяволит блясък в очите.

— Точно каквото ни трябва — отвърна той. — Хайде, обличай се.

Прикрити от мрака, те свалиха дрехите от безчувствените тела и навлякоха одеждите им, като покриха главите си с качулките.

Преровиха джобовете им и намериха смачкан лист хартия който веднага разгърнаха. В средата имаше загадъчно послание надраскано с молив.

Password: Marcos, 5:9

— Какво е това?

— Препратка към Евангелие от Марко — забеляза Томаш. Присви очи. — Изглежда, това е паролата за достъп в Уфици.

Ракел го погледна, изпаднала в паника.

— За бога, откъде ще намерим Библия, за да прочетем този стих?

— Няма как — отвърна историкът, поглеждайки часовника си. — Вече е почти единадесет. Ще трябва да импровизираме.

Без да й остави време да възрази, Томаш поля с вино дрехите на изпадналите в безсъзнание мъж и жена и ги остави в един тъмен ъгъл на закритата алея. Ако някой минеше и ги видеше, щеше да си помисли, че са просто заспали пияници. След това взе едната чанта и даде знак на спътницата си да направи същото. Не много убедена, Ракел нарами чантата на упоената жена и двамата тръгнаха към входа на Уфици, превъплътени в двойката с качулките.

— Да не си полудял? — прошепна разтревожено тя. — Не можем да влезем, преди да прочетем този стих в Библията!

— Няма време.

— Но… така ще ни хванат!

— Трябва да рискуваме, нямаме избор!

Минаха през входа откъм фасадата на Вазари и веднага се натъкнаха на едрия мъж, контролиращ достъпа, който им препречи пътя към вътрешния двор на Уфици.

— Как ти е името?

Томаш се слиса, без да знае какво да отговори.

— Доменико — каза накрая той, импровизирайки с първото име, което му хрумна. — Казвам се Доменико.

— Не това, идиот такъв! — озъби му се ядосано той. — Паролата. Как ти е името?

В същия миг историкът разбра, че това беше тайният въпрос. Трябваше да отговори. Но що за отговор изискваше тайният въпрос? Помисли секунда и заключи, че ставаше дума за дихата от Евангелие от Марко, отбелязан на листчето, намерено в джоба на жената, която бяха оставили в безсъзнание близо до „Понте Векио“. Опита се да си спомни какво е чел от Евангелие от Марко и тогава се сети за епизода с изгонването на нечистите духове в Гераса, в който Исус попитал един нечист дух за името му.

— Легион — изстреля Томаш, сякаш думата бе неговият спасителен пояс. — Легион ми е името, понеже ние сме много [139] Стих 59 на Евангелие от Марко в Синодалната Библия на БПЦ гласи: „И го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името, понеже ние сме много“. — Б. пр. .

Охранителят отстъпи встрани.

— Можете да влезете — каза той, посочвайки към една врата вдясно. — Качете се до третия етаж. Мъжете се преобличат в зала, Липи, жените — в зала „Леонардо“, а церемонията ще се проведе в зала „Ботичели“, която се намира между „Липи“ и „Леонардо“. Побързайте, защото вече закъснявате.

Преди да сторят нещо, което би могло да ги издаде, двамата закъснели побързаха да изчезнат зад посочената врата. Ракел бе смаяна от хладнокръвието на историка.

Залата тънеше в мрак, осветена само от трептящия пламък на четири свещи, подредени във формата на кръст, като всяка една бе специално поставена на определено място. Облечени с грубите роби, които бяха извадили от торбите, Томаш и Ракел влязоха в зала „Ботичели“ и се присъединиха към група събратя. шито бяха застанали с гръб към входа и лице към вътрешната стена, декорирана с триптих на Ван дер Гус, изобразяващ поклонението на влъхвите пред младенеца Исус. Пред стената имаше маса. украсена с огромна козя глава. Контрастът между демоничния олтар и християнския триптих явно бе умишлено търсен. Новодошлите погледнаха натам и видяха, че върху масата имаше легнала по гръб жена. В ръцете й имаше черни свещи, чиито пламъци се извиваха като хипнотизирани змии. Един мъж с искрящо червена мантия и качулка, скриваща лицето му, като на всички останали в залата, бавно се приближи до жената и грубо пъхна ръката си под робата, за да опипа гърдите й. След това се наведе и жадно я целуна по устата.