Томаш строго поклати глава.
— Това не е гробницата, която търсим.
— Не е ли? — учуди се Ракел и скръсти ръце на гърдите си със сърдитото изражение на глезено момиченце.
— Тогава коя е гробницата, господин Всезнайко? Кажи коя!
Историкът отново се върна в централната част на базиликата и огледа гробниците покрай стените. След като помисли малко, той се отправи към стената вдясно и застана пред четвъртия саркофаг, слагайки ръка върху табелката с името.
— Тази.
— Испанката се приближи.
Това бе по-обикновен саркофаг, украсен само с една женска статуя, седяща върху капака, с кръгъл герб в ръка.
— Тази ли? — попита учудено Ракел, без да вижда името, гравирано в основата. — Защо тази?
— Защото приживе този човек бил наричан II Diavolo. Дяволът. — Томаш повдигна вежди. — Сатаната.
Ракел сведе поглед към основата на саркофага, опитвайки се да прочете името. Бе изписано на втория ред.
— Николо Макиавели.
— Макиавели?
Историкът кимна.
— Великият трактат „Владетелят“ [137] Най-известното произведение на мислителя, философ и дипломат Николо Макиавели. Смята се за една от първите творби на политическата философия. Публикувана е след смъртта на автора през 1532 г. Представлява задълбочен анализ на различните механизми за власт, като изложените тези противоречат на доминиращите тогава католически и схоластични доктрини. Оригиналното заглавие на творбата е II Principe. В първите преводи на български между 1889 и 1933 г. названието е „Князът“. — Б. пр.
на Макиавели е заклеймяван като творение на Дявола, защото се основава на неморалната теза, че целта оправдава средствата. Църквата включва произведението в Индекса на забранените книги като оскърбително за християнската етика. Неговата новела „Белфагор архидяволът“ [138] Belfagor arcidiavolo, 1549 г. — описва посещението на Дявола на земята. — Б. пр.
открито споменава Дявола в заглавието си. Казват, че папата отишъл при Макиавели на смъртния му одър и го попитал дали ще се отрече от Дявола. Онзи не казал нищо. Папата повторил въпроса си и отново не получил отговор. На третия път Макиавели отворил очи и отвърнал: „Сега не е времето да си създавам врагове“.
Испанката показа зъбите си в пресилена усмивка.
— Сега не е и време за глупави шеги — смъмри го тя. — Ако Макиавели е Сатаната, къде е материалът на Филипе?
Беше ред на Томаш да се покачи на монумента и да претърси пространството зад статуята. Започна да опипва гърба на каменната фигура и спря, когато провери зад кръглия герб. Пръстите му напипаха гладък предмет от задната страна на герба и разбра, че е залепен с тиксо. Разкъса го и измъкна предмета от скривалището му.
Беше дискът.
Река Арно ромолеше тихо, но песента на водата мигновено бе заглушавана от колите, които преминаваха по малката странична уличка. Седнали на страничния зид, укрепващ коритото на реката, Томаш и Ракел се преструваха на просяци, молещи за милостиня, и наблюдаваха входа на Уфици откъм фасадата на Вазари. Входът обикновено беше отворен за посетители, но сега имаше бариера и движението се координираше от едър мъж. През последния час там се забелязваше раздвижване.
— Виж, идват още — прошепна Ракел, сочейки към трите силуета, които се задаваха отдясно. — От тях са, нали?
Без да се обръща, за да не привлича вниманието на новодошлите, Томаш тайно проследи приближаващите се силуети с крайчеца на окото си. Трима души с качулки и торби в ръцете, които идваха от моста „Понте але Грасие“. По телосложението и походката си личеше, че са двама мъже и една жена. Вървяха мълчаливо и се оглеждаха предпазливо наоколо.
— Без съмнение — отвърна португалецът, все така неподвижен. — Всичко се случва тук.
Агентката от Интерпол проследи с поглед трите силуета, които потънаха в сенките зад колоните на фасадата и изчезнаха през централния вход на Уфици.
— Филипе каза да дойдем в полунощ и да питаме за Мефистофел — напомни тя. — Не е ли по-добре да изчакаме до 12 часа?
Томаш едва забележимо махна с пръст, давайки да се разбере, че не е съгласен, и пъхна ръка в джоба си.
— Ще тръгнем, когато обстоятелствата го позволят, следвайки стриктно плана — отвърна той. От джоба му се подаваше ръкохватката на тейзъра. — Да видим дали ще се появи някой подходящ.
Останаха още няколко минути до стената; на крачка от тях на земята имаше шапка за милостиня и късче картон, на който пишеше, че са румънци и се нуждаят от помощ. Покрай тях мина още една групичка от хора с качулки — този път две жени и един мъж, и веднага след тях още четирима души — двама мъже и две жени.
Читать дальше