Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Отново направи пауза. — Мефистофел е готин и ще се погрижи добре за вас. — Изчака. — Доволен съм, че си успял да разгадаеш криптограмата, Томаш. — Той отново замълча. — Какви времена бяха в гимназията „Афонсо де Албукерке“, а? — Нова пауза. — Днес имам силни болки и ме пратиха да си лягам. — Последна пауза. — Прегръщам ви. Филипе.

— Отлично, велики Магус! — похвали го подчиненият му, когато приключи с текста. — Ако позволите да коментирам, бих казал, че това за гимназията е черешката на тортата! Гениално.

Магус изръмжа от задоволство. Споделяше мнението му. Прочетоха още веднъж съобщението и накрая шефът го одобри.

— Пращай.

— Да, велики Магус.

Балам послушно натисна send и изпрати писмото. След това изключи лаптопа, грабна го и се отправи към вратата, но шефът му го спря.

— Трябва да се погрижим за подробностите около посрещането на двете гълъбчета — каза той. — Утре те искам тук, в стаята ми, ясно?

— В колко часа?

— Точно в осем сутринта. — Магус махна с ръка към лаптопа в ръцете на агента. — И не забравяй да проучиш откъде е изпратен имейлът.

— Да, велики Магус.

Вратата се затвори и Магус хвърли похотлив поглед към леглото. Знойната блондинка тихичко стенеше от болка. Както обикновено, това го възбуди. Остави халата да падне на мокета, взе камшика и гол и тръпнещ от желание се приближи до леглото.

— Хайде, кучко — изръмжа той и размаха камшика. — Приготви се за втория тур!

Нощта не бе особено приятна, но Томаш нито за миг не се бе залъгвал, че ще е така. Да спи седнал, не изглеждаше най-забавното преживяване, но предвид обстоятелствата успя да си почине по-добре, отколкото бе очаквал. Сънят му бе неспокоен, буди се на няколко пъти, разбира се, главно когато композицията спираше на някоя гара, но после заспиваше отново, полюшван от равномерното клатушкане на вагоните.

Влакът току-що бе потеглил от гарата в Генуа и се плъзгаше по крайбрежието на Лигурия. Слънцето бе изгряло преди малко и макар че все още бе ниско над хоризонта, се отразяваше в хиляди блестящи светлинки в заспалите води на Средиземно море. Все още сънен в този ранен час, Томаш разбра, че този път няма да успее да заспи. Стана и отиде до тоалетната, за да се облекчи. Всички във вагона дремеха, включително двойките и монахините, облегнати в неудобни пози със смешно отпуснати глави. Коридорът бе пълен с хора, напъхани в спални чували, и историкът трябваше да се придвижва на подскоци по празните места на пода, за да не настъпи някого.

Когато след няколко минути се върна на мястото си, завари Ракел да се протяга.

— Здрасти! — поздрави я той с усмивка. — Добре ли спа? Испанката все още изпъваше ръцете си.

— Никак даже — промърмори тя. — А ти?

— Не беше толкова зле.

— Ay, coho! — изруга тя с дрезгав глас. — Как ти завиждам само! Успях да заспя едва към три часа.

— Не се оплаквай. Всеки път, когато се събуждах и те поглеждах, спеше като ангелче.

— Нима? — засмя се тя.

Агентката от Интерпол се изправи, взе чантата си и се отправи към тоалетната. Познавайки жените, историкът прозря, че тя ще прекара известно време там, за да се освежи. Облегна се на седалката и се загледа навън. След малко се изправи и извади компютъра от чантата, която бе оставил на мястото за багаж над седалките. Включи го и зачака.

След няколко минути влакът пристигна на гара Специя. Томаш провери дали на гарата има безжичен интернет. Иконата на Wi Fi стана активна. Знаейки, че не разполага с много време, Томаш влезе директно в електронната си поща и провери кутията. Нямаше отговор от дома; това не го притесни, тъй като бе още рано. За сметка на това съзря ново писмо от Филипе. Кликна на реда и отвори съобщението.

Прочете го три пъти, колебаейки се как да постъпи. Помисли да отговори, но влакът потегли и той си даде сметка, че всеки момент мрежата ще изчезне. Изключи лаптопа и го върна в чантата на мястото за багаж.

— Липсвах ли ти?

Беше Ракел, която се връщаше, след като бе направила тоалета си. Беше красива, с алени устни, сресана коса и блестящи очи.

— Я, какво парче!

Испанката се завъртя, за да се покаже.

— Нали, нали? — Тя се наведе над Томаш и приближи шията си до лицето му. — А как ухая?

Сладкият парфюм нахлу в носа му.

— Прекрасно!

Ракел седна на мястото си, запремига по-често от обичайното, пое дълбоко дъх и постави ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, сънувах те…

— Сериозно?

— Да — потвърди тя. — Сънувах онова, което ми разказа снощи.