Джон Лескроарт - Ловецът

— Седемдесета, седемдесет и първа…

— Добре, значи ще трябва да прегледаме файловете им оттогава и да търсим някой на име Уайът. Не ще да са чак толкова много. Единственият проблем е как да ги накараме да ни пуснат до досиетата.

— Това — рече Хънт, вече скочил на крака — остави на мен.

По времето, когато Хънт работеше в екипите на Службата за закрила на детето, Бетина Кек бе негов партньор. Тя бе чернокожа жена от предградията, умна, забавна, упорита и безстрашна. За съжаление, стресът от работата — отнемане на деца от техните родители насилници — ѝ се бе отразил негативно и тя бе посегнала към успокоителните и алкохола. Заради зависимостта от тях я бяха уволнили и тя бе прекарала следващите седем години в опити да се отърси от нея. В крайна сметка, вече изчистена и трезва, се бе върнала и по някакъв начин ги бе убедила да я назначат отново. Сега, десет години по-късно, заемаше длъжността заместник-директор на Службата. Хънт не само не бе губил връзка с нея през време на всичките ѝ залитания и възстановявания, но и заедно със съпруга ѝ активно я бе подкрепял, докато успее да си стъпи на краката.

Сега, на фона на цялото това минало, двамата седяха зад стъклените прегради на нейния малък, претъпкан офис на Отис стрийт.

— Разбира се, че представлява проблем, Уайът — каза Бетина. Тя наистина искаше да му помогне и бръчката на челото ѝ отразяваше разочарованието, че не може да го стори. — И сам го знаеш. Тези файлове са поверителни. Дори ако още съществуват, няма как да ги разгледаш без съдебно разрешение.

— Аз няма да разглеждам, само ще надникна.

— Надникването също се брои.

— И какво имаш предвид с това „ако още съществуват“? Защо да не съществуват?

— Оттогава са минали към четирийсет години. Толкова стари досиета може и вече да са унищожени.

— Добре — каза Хънт, като се изправи върху сгъваемия стол. — Ето какво ще направим. Първо, ще отидем до отсрещната страна на улицата и ще проверим дали досиетата са оцелели. Ако не са — значи губя, и толкова. Но ако са още там…

— Не, чуй ме — поклати глава тя. — Работата е там, че ти не търсиш конкретен документ. Ако беше така, можех просто да отида и да помоля някой да го извади от папката — да речем досието на Уайът Смит или Уайът Джоунс. Нямаше да е съвсем по правилата, но щях да го сторя заради теб. Докато за това, което искаш, трябва да се преровят всички папки, а ти и сам признаваш, че може изобщо да не си минал през Службата за закрила на детето. Няма как да карам хората си да търсят игла в купа сено.

— Защо пък не? — ухили се Хънт. — Сигурно ще им бъде забавно!

— И като нищо ще отнеме ден-два.

— Бетина, тук бездруго всички са отегчени до смърт. Това е твоят шанс да им разнообразиш ежедневието. Ще ти бъдат благодарни, честна дума. Защо не организираш състезание — „Открийте Уайът“. Обещай награди, аз ще ги осигуря. Бутилка хубаво вино, билети за мач на „Джайънтс“ или дори пари, да речем сто долара.

— Хайде, вече стигнахме и до подкуп. — Тя притисна уморено клепачите си с пръсти, после ги плъзна надолу по бузите. — Като конска муха си, да знаеш. Добре, нека първо проверим дали е останало нещо, а после ще решим какво да правим.

При получаване на съобщение телефонът на Хънт издаваше писукане от два тона. Сега, тъкмо когато се изправяше от стола си, то прозвуча. Той припряно го измъкна от калъфката.

Някакъв напредък? — гласеше текстът.

Пръстите му полетяха по дисплея.

Кой сте вие? Обадете се. Нека поговорим.

После натисна „Изпрати“.

— Какво става? — попита Бетина, надзъртайки през рамото му.

— Именно оттук тръгна всичко. Някой ми досажда със съобщения.

— Ами вземи си нов телефон. Смени номера.

— Не искам да го правя. Който и да стои зад това, знае нещо и иска аз също да го открия. Защо го прави по този начин, нямам представа, но ще трябва да разбера.

— Да разбереш какво?

— Кой е и какво цели.

В този момент екранът светна отново:

Не мога да говоря. Само съобщения.

Защо?

Някакъв напредък?

Не.

Тогава до по-късно.

Чакайте. Има ли документи?

Отговор не последва. Хънт най-сетне отлепи очи от телефона и погледна Бетина.

— Пак изчезна.

— Странна работа — скръсти ръце тя. — Случайно да ти е минавало през ума, че този човек има причина да крие самоличността си от теб?

— Разбира се.

— И че сигурно няма да е много доволен, ако го разкриеш?

— Да е мислил, преди да започне — сви рамене Хънт.