Джон Лескроарт - Ловецът

Хънт се облегна назад върху дивана, със снимките в скута си.

— А вие как се запознахте с тях?

Тъжна усмивка.

— Аз ги ожених. Най-скромната сватба в историята, ако не се лъжа. Само те и двамата им свидетели. Влязоха в църквата и извършихме церемонията посред вечерната литургия. Тя вече беше бременна с теб, някъде към четвъртия месец.

— И после, три години по-късно, баща ми като гръм от ясно небе ви се обажда, че е арестуван?

— Е, не точно като гръм от ясно небе. Дотогава ги бях опознал доста добре. — Той се поколеба. — Не всичко беше цветя и рози. Имаха си своите проблеми. — Нова пауза. — Истината е, че бяха започнали да се карат. Парите не достигаха и им идваше нагорно. Майка ти си стоеше вкъщи с теб, докато баща ти…

— Какво за него? — подкани го Хънт.

— Не печелеше много в сервиза, където работеше. А смяташе, че заслужава нещо по-добро и взе да опитва различни начини… Марджи смяташе, че може би двамата с общи усилия ще успеем да го вразумим.

— Какви начини? — попита Хънт.

Свещеникът най-сетне изплю камъчето.

— Продаваше марихуана, открадна една-две коли, хващаха го да кара пиян. Все дребни неща, но тръгнеш ли веднъж по наклонената плоскост… Имаха и няколко шумни скандала, наложи се да идва полиция.

— Знам. Прочетох за тях в собственото си досие. Службата също е викана да провери дали условията са подходящи за отглеждане на дете. Имаше един случай на застрашаване на безопасността ми — от страна на майка ми, не на баща ми, — но се беше отървала само с предупреждение, без обвинение. А също и три случая на домашно насилие.

Отец Бернард кимна с въздишка.

— Да, за съжаление всичко е вярно. И двамата изживяваха трудни моменти. Накратко казано, аз им станах нещо като семеен съветник. Помогнах на Кевин да си намери втора работа, вземах го през уикендите заедно с още един енориаш да се грижи за озеленяването тук, в църквата. А Марджи стана детегледачка, изкарваше и по нещо от шиене — оказа се, че има талант в тази област. — Бледосините очи на свещеника се замъглиха. — Те щяха да се справят. И двамата бяха добри по душа, просто много млади, бедни и неопитни. Но инак се обичаха. Сигурен съм в това, личеше си от пръв поглед. По един или друг начин щяха да изплуват. А после Кевин ми се обади от затвора… — Той прокара длан по бузата си.

— И вие сте ме преместили от Службата за закрила на детето в Католическата благотворителна организация.

— Да. В онези дни връзките на католическата общност бяха много силни. Реших, че така ще е най-добре за теб.

— Но защо баща ми… Защо не е уредил някой да се грижи за мен по време на делото — приемно семейство или нещо подобно? Какво е смятал да прави, след като го пуснат?

— Не мисли, че не му е минавало през ума. — Отец Бернард приседна неспокойно на ръба на стола си. — Но първо не беше сигурен, че изобщо ще излезе, че ще пребори обвиненията. Второ, дори да го оправдаеха, знаеше, че процесът ще трае най-малко година. Всъщност както се оказа, двете дела се проточиха близо четири години. Но основното му съображение, за което дълго спорехме, беше, че според него нямаше да е добър родител, да бъде бащата, който заслужаваш. Намираше се в затвора, не знаеше какво го очаква, а не искаше ти да израснеш с подобно клеймо. Предпочиташе да получиш нов старт, при почтено семейство. Да не си лишен от нищо.

— И заради това ме е зарязал?

— Да, разбирам те. И според мен не беше прав. Но той така виждаше нещата. Приемаше го като саможертва за твое добро.

Хънт потърка чело.

— Добре, отче, нека ви попитам още нещо. Защо вие самият не поддържахте връзка с мен?

— О, за това не можеше да става и дума. След като веднъж те приемеха, независимо какво щяха да правят с теб по-нататък, аз оставах напълно извън играта.

— В смисъл?

— Просто така стояха нещата тогава. Влезеше ли детето в системата, се полагаха всички усилия то завинаги да бъде отделено от истинските си родители.

— Същото ми казаха снощи майка ми и баща ми.

— И е самата истина. — Свещеникът разпери ръце. — Разбирам, че в наши дни не е необичайно на рождените майки да се съобщава кой осиновява децата им или пък приемните родители да имат начин за контакт с биологичните. Но тогава това бе напълно изключено. Смяташе се, че за всички страни е най-добре, ако разривът е пълен и окончателен.

Хънт вдигна очи към разпятието, висящо на стената над стола на отец Бернард.

— Значи, в крайна сметка делата са приключили. И после какво?