Джон Лескроарт - Ловецът

След всички размотавания реалността се оказа доста прозаична.

В архива на отсрещната страна на улицата Бетина и Хънт разбраха, че да, въпросните досиета още отдавна е трябвало да бъдат изнесени и унищожени. Но че на практика тази част от бюрократичното домакинство най-вероятно не е била свършена. Главният деловодител, който заемаше същата длъжност и по времето, когато Хънт работеше в службата, без много заобикалки им заяви, че е нормално да се очакват подобни забавяния при второстепенни задачи в дейност като тяхната, където всичко останало се случваше на пожар.

Хънт се огледа и установи, че е сбъркал в предположението си, че всички тук са отегчени до смърт. Служителите до един бяха заети — кой на телефона, кой на компютъра, кой в стаите за събеседване. Това го върна към собствения му престой тук, когато сроковете постоянно го притискаха. Твърде много работа, твърде много некомпетентни, безотговорни, глупави, пиещи и вземащи наркотици родители и твърде много деца, които трябваше да бъдат спасявани, интервюирани, оценявани, настанявани. Защо, запита се за хиляден път той, хората изобщо раждаха деца, след като нямаха намерение да се грижат за тях? Но днес мисията му тук беше различна.

— Ако тези файлове изобщо съществуват — попита той шефа на архива — къде е най-вероятно да се намират?

— Долу в мазето.

Хънт се опита да звучи колкото се може по-небрежно.

— Имате ли нещо против да слезем да погледнем? Бетина малко се притеснява за конфиденциалността, а не искаме да докараме на някого неприятности.

Мъжът нямаше нужда дори да се замисля, преди да им отговори:

— Каквото и да има там долу, в деветдесет и девет процента от случаите давността му отдавна е изтекла. А и кой ще тръгне да се заяжда за дреболии? Гледайте колкото си щете.

Пет минути по-късно двамата се озоваха в ниското, неизмазано подземие. Над главите им светеха голи крушки, а бетонният таван следваше размерите и плана на сградата — може би към хиляда квадратни метра. Папките бяха натъпкани в кашони и строени в редове по пет на височина и два в дълбочина, в хронологичен ред, като последната година бе 1992 — тогава, когато Службата бе преминала към компютърни досиета.

Хънт се огледа с ръце на хълбоците и каза:

— Нататък ще се справя и сам, Бет. Благодаря, че ме доведе тук.

Но тя поклати глава и посочи към една от купчините.

— Аз ще започна от тази страна. Ако това е всичко, не би трябвало да ни отнеме повече от час.

Всъщност им отне по-малко от двайсет минути. Докато прехвърляше досиетата от 1970 година, към края на третия кашон Хънт попадна на името Уайът Карсън. Измъкна кафявата картонена папка и я отвори. Сигурно неволно бе надал някакъв възглас, защото Бетина начаса се озова до него.

— Намери ли нещо? Уайът, добре ли си?

Лицето на Хънт пламтеше, а ръцете му бяха студени и треперещи. Тя го докосна по рамото и надникна да види документа, който държеше.

Той започна да чете, а гласът му бе дрезгав и пресипнал:

— Бащата, Кевин Карсън, е арестуван, като му предстои дело за убийството на неговата съпруга Маргарет, която е и майка на детето.

Бетина коленичи до него на пода и го прегърна.

— Всичко е наред — опита се да го успокои. — Всичко е наред.

— Не, не е — отвърна той. — Изобщо не е наред.

— Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и вовеки веков. Амин! — Мъжът със свещеническо расо и якичка направи кръстния знак, а след това сключи длани пред гърдите си, сякаш се намираше в състояние на религиозен екстаз.

А може и наистина да беше така.

Наближаващ осемдесетте, добре охранен, с алени бузи и снежнобяла коса, божият служител застана пред прага на енорийското жилище към църквата „Света Богородица, Звезда на моретата“ с навлажнени от вълнение очи, протегнал ръка към приближаващия Хънт. Той я пое с думите:

— Здравейте, отец Бернард.

— Добре дошъл, добре дошъл — раздруса дланта му другият. — Нямаш представа откога чакам този ден.

— Кой ден по-точно?

— В който ще те видя отново. Ако изобщо бе писано да настъпи. — Свещеникът отстъпи крачка назад и се взря в лицето му. — Не знам дали бих те разпознал сред тълпата, но сега като те гледам, виждам майка ти толкова ясно, сякаш е в стаята с нас. Имаш същите очи като нея. — С известно усилие той откъсна поглед от него. — Но кажи как успя най-сетне да стигнеш до мен?

Хънт обясни, че името на отец Бернард е фигурирало в отчета на Службата, като лице за контакт при спешни случаи. Той се бе обадил в канцеларията на епархията, откъдето му бяха казали, че въпросният отец все още е жив, и му бяха дали адреса.