Джон Лескроарт - Ловецът

Сега Хънт седеше край кухненската маса и давеше безсилието си с бутилка „Хайнекен“. Телефонът бе сложен пред него. Не можеше да проумее от къде на къде случаен човек ще знае каквото и да било за майка му, а още по-малко ще го свърже с него. Следователно авторът на съобщението не можеше да е случаен човек. Единственото решение, което му идваше наум, бе, че той или тя вероятно има нещо общо с Католическата благотворителна организация. Ако Хънт и рождената му майка стояха в двата края на веригата, то службата за осиновяване бе свързващото звено помежду им.

Оттук трябваше да започне.

Той се пресегна и взе телефона. Отвори съобщението, избра опцията „Отговори“ и въведе следния текст:

Пишете ми обратно. За какво става дума?

Поседя още минута или две, стиснал в ръка гладкия правоъгълен предмет, докато кокалчетата му не побеляха. После натисна бутона за изключване, стана от масата и се упъти към спалнята си.

Главният офис на Католическата благотворителна организация се намираше на Хауърд стрийт, недалеч от жилището на Хънт, тъй че той отиде дотам пеш. Служителката на рецепцията, мила възрастна жена на име Мелиса Уагнър, го уведоми, че от около две години осиновяванията вече не се оформят тук. Сега всички досиета и документи били преместени в Калифорнийския щатски департамент по социални грижи, Отдел по осиновяванията, и се съхранявали в специален архив в Сакраменто.

— Сигурно се шегувате.

Госпожа Уагнър се усмихна иззад бифокалните си очила.

— Нищо не е лесно, нали знаете. Основно правило в живота.

— Да, чувал съм го. Но тъкмо днес не планувах пътуване до Сакраменто.

— А и не би имало особен смисъл. Не може просто да влезете там и да им поискате акта си за раждане.

— Така и предполагах. Щеше да е твърде лесно, нали?

— Именно.

— Как да постъпя тогава?

— Трябва да им изпратите нотариално заверено писмо, в което да посочите рождената си дата и имената на осиновителите и да поискате информация за истинските си родители. Тогава, ако някой от тях е подписал формуляр за съгласие за контакт, има шанс да ви свържат с него.

— Ами ако не е? Подписал такъв формуляр, имам предвид.

— В такъв случай — въздъхна госпожа Уагнър — става малко по-сложно.

— Защо ли не съм учуден? И какви по-точно са усложненията?

— Може би ще успеете да се преборите с част от тях, ако включите още в първоначалното си писмо някои въпроси, на които имат право да ви отговорят.

— Като например?

— Като например раса и общо физическо описание на родителите ви, възраст към момента, когато са ви дали за осиновяване, медицинска информация. Случайно търсенето ви да е свързано с някакво заболяване?

— Не.

— А да имате примес на индианска кръв?

— Не мисля. Защо?

— Защото при това положение можехте да се обърнете към Върховния съд и оттам да освободят досието ви, за да се възползвате от всякакви евентуални облаги, произтичащи от принадлежността ви към дадено племе.

— Струва ми се малко вероятно да мина за индианец.

— Да, и на мен не ми изглеждате такъв.

— Добре — рече Хънт, — значи изпращам въпросното писмо и ако никой от тях не е подписал формуляр за съгласие, това е краят на търсенето?

— Можете да се обърнете към Върховния съд дори и ако не сте от индианско потекло. Но ще ви е нужна доста основателна причина, за да ги убедите, най-често медицинска. В противен случай, опасявам се, че ако родителите ви не са искали да ги откриете, в общи линии няма как да го сторите.

Седнал зад бюрото в офиса си, Хънт довършваше писмото до Сакраменто. Тамара влезе с кана кафе и се разположи на едно от креслата срещу него.

— Ами ако вашите не са те дали точно в Католическата благотворителна организация, а някъде другаде? — попита.

— Там е било. Баща ми знаеше със сигурност.

— Не, знаел е само, че са те осиновили чрез нея.

— Нали тъкмо това казвам и аз.

— Но може да си попаднал там, след като вече си бил прекарал известно време в системата. Знаеш, че когато… мама умря, Мик и аз отидохме първо в Службата за закрила на детето. Вероятно същото се е случило и с теб — взели са те там, оформили са документацията, а после са те изпратили при католиците. Те са като гара разпределителна за захвърлени бебета, независимо какво се случва с тях по-късно.

Хънт кимна замислено.

— Струва си да се проучи, но…

— Надявам се да следиш мисълта ми — вдигна показалец тя. — За щастие, първото ти име не е от най-разпространените, нали? За коя година говорим?