Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Той е повече от провален. Той е съсипан.

Постепенно животът му започва да тече изцяло под знака на миналото. Там и само там той може да изкупи греховете си, да изплати дълговете си, да изживее още веднъж голямата си любов… Миналото измества настоящето, всичко се случва отново…

Това постепенно превръща Сал в трудно поносим човек, или „трън в задника“ — както се беше изразил Маурицио. А с влошаването на здравословното му състояние — и в нещо много по-лошо. Той забравя какво трябва да държи в тайна, едновременно с това помни онова, което си е обещал да забрави…

И вероятно е станал опасен.

В централата на Противопожарна охрана го посрещна същата любезна чернокожа служителка.

— Каишът за придържане на маркучи се оказа нещо съвсем друго, нали? — хвърли му многозначителен поглед тя.

Лек удар, който попадна точно там, където беше насочен — между ребрата.

— Адски ми е неудобно — призна с въздишка Харди. — Но ще ви кажа истината: аз съм адвокат. На хората от моята професия понякога им се налага да прибягват до тъпи номера…

— Значи не става въпрос за колан, който сте получил от някакъв приятел? — бързо включи жената.

— Не — мрачно кимна той. — Едва снощи се уверих в това. Каишът е придобит по време на един пожар, при който е загинал човек… Името му е Рандъл Палмиери, има го на стената отвън. Питам се дали не бих могъл да поговоря с някой от Отдела за подпомагане на децата и вдовиците на загиналите при изпълнение на служебния си дълг…

— Обърнете се към мен — отвърна с лека усмивка жената. — Аз завеждам информационната служба тук.

— Искам да идентифицирам децата на този човек — престана да се колебае Харди. — Става въпрос за една значителна сума, която те трябва да получат и която положително ще им бъде добре дошла… Предполагам, че когато някой пожарникар загине при изпълнение на служебния си дълг, семейството му получава известна компенсация, нали?

Жената кимна, после попита:

— Палмиери?

Харди повтори името буква по буква:

— Рандъл Г.

— Почакайте за момент…

Жената се забави около пет минути. Когато се върна, в ръцете си държеше папка с черни корици.

— Извинете, че се забавих, но трябваше да попитам шефа си доколко поверително е всичко това… — Раменете ѝ леко се повдигнаха: — Без съдебна заповед нямам право да ви дам адреси, или друга конкретна информация, но мога да проверя дали човекът, от когото се интересувате, фигурира в нашите списъци. Нали казахте, че това ви стига?

Харди разбра, че трябва да приеме това, което му се предлага.

— Точно така — кимна той. — Интересува ме човек на име Рандъл Г. Палмиери…

Жената разтвори папката, намери нужната страница и зачака.

Харди не се нуждаеше от записките си.

— Жена му се е казвала Джоан — започна той. — Преселила се е в Юрека и се омъжила за човек на име Рон Сингълтери. Има две дъщери — Джийни и Марджи, и двете с други фамилии, понеже са омъжени…

— Това го пише и тук — кимна жената.

— Дъщерите получават ли все още някаква пенсия?

— Не. Със смъртта на съпругата помощите са били прекратени.

— Значи те вече не получават нищо?

— Поне от нас — кимна жената, но очите ѝ продължаваха да бягат по документите в папката. — Не виждам с какво може да навреди това… — промърмори след известно време тя и вдигна глава: — Вероятно ще получите повече информация от един спомагателен фонд, чийто адрес фигурира тук… Децата на Сингълтери може би са получавали помощ и от него, извън пенсията от нас…

— Прекрасно — кимна Харди. — Какъв е адресът?

— „Мемориален фонд БДГ1981“ — изчете името служителката. — Чакайте да видим… О, адресът е на Бейуест, само на две пресечки оттук. Ще стигнете дори пеша…

Не му се искаше да вижда никого, най-малкото пък Дейвид Фрийман и Греъм Русо, които висяха в преддверието на кантората. Часът беше няколко минути след единайсет. Нямаше как да ги избегне, затова реши да опита с любезност. Окачи на лицето си най-деловата маска, на която беше способен и многозначително погледна часовника си.

— Само минавам оттук, момчета — обяви той. — Бързам за един важен обяд. Големи мангизи, Дейвид… Може би най-накрая ще имаш повод да се гордееш с мен…

Филис му хвърли един укоризнен поглед иззад батареята телефони на бюрото си. Вдигаше прекалено голям шум. Но Харди не ѝ обърна внимание.

— Греъм, звънни на брат си и сестра си и ги предупреди да не си харчат наследството — подхвърли той. — Защото сме на път да открием Джоан Сингълтери, но сега нямам време за обяснения…