Джон Лескроарт - Право на милосърдие

— Хей, хлапета!

— Ш-ш-т! — постави пръст на устните си Ребека.

— Къде е мама? — снижи гласа си до шепот той.

— Не знам. Ш-ш-т!

Отговорът не му хареса, но в ход беше някаква игра, която не му се искаше да разваля. Изправи се и хвърли бърз поглед на обстановката.

— Здравейте, господин Харди.

Беше Мери — момичето, което наемаха да гледа децата когато излизаха. Един бог знае откъде беше изскочила. Но защо е тук? , озадачи се Харди и глупаво попита:

— Франи добре ли е?

— Предполагам — объркано го погледна момичето. — Нямахте ли среща с нея някъде навън? Тя каза, че ще се видите…

Изведнъж нещата се подредиха в главата му. Сряда! Денят на срещите! В седем трябваше да вземе Франи от „Литъл Шамрок“! Запълнен от догадки, гняв и предположения, умът му бе изключил тази мъничка подробност, която винаги бе имала своето място в живота им. Не беше я забравил, а по-скоро я бе изхвърлил от съзнанието си.

Погледна часовника си, който показваше седем и половина, после пусна една извинителна усмивка по посока на Мери.

— Съжалявам, че ви прекъснах играта, но в главата ми е пълна бъркотия… Трябва да завъртя един телефон…

Седяха в „Станьола“. Никога не вечеряха на Пристана, въпреки че тук често се предлагаше много добра храна. Но това място беше туристическа забележителност, със съответните задръствания и прекалено надути цени на местата за паркиране, а в града имаше десетки други ресторанти с отлична кухня. Но тази вечер Харди изпита чувството, че трябва да бъде именно тук…

Изпитваше и още едно чувство — че за последните три-четири часа е пропътувал поне двеста километра сред натоварения трафик — от Съдебната палата до Главното управление на противопожарната защита, а оттам обратно до „Кроникъл“. После бягането за здраве до Федералния съд и обратно. После кантората, след нея продължителното шофиране до дома, и накрая — слаломът обратно към центъра и „Литъл Шамрок“, където го чакаше изтерзаната Франи…

Най-накрая всичко беше наред. На масата пред тях се появи бутилка кианти и огромно плато с предястия — люти чушлета, салам, мортадела, проволоне, аспержи, маслини. От панерчето, покрито с бяла кърпа, долиташе аромата на прясно препечени хлебчета. Рай, истински рай!

По пътя насам Франи направи няколко язвителни, но напълно основателни забележки.

— Не, не, разбирам те… — спря извиненията му тя. — Много пъти аз също забравям за твоето съществуване, заета с къщната работа. После изведнъж спирам, щракам с пръсти и си казвам: „Ами Дизмъс?“. И така нататък…

Харди си даваше сметка, че си го е заслужил и мълчаливо я остави да продължи. Но сега всичко това беше зад гърба им. Франи държеше ръката му и очевидно се радваше на факта, че отново са заедно. А той отвори уста и не я затвори, докато не ѝ каза всичко. Просто трябваше да ѝ го каже, не само за да оправдае непростимата си разсеяност…

Тя внимателно го изслуша, после неочаквано го тласна в съвсем друга посока:

— Според мен трябва да уведомиш полицията и да ги оставиш да довършат работата.

— Коя по-точно? — изненадано я погледна той.

— Тази, с която си се захванал. Нека те да я свършат. Предай всичко в ръцете на Ейб. Нали затова му плашат?

— Не става — поклати глава Харди. — На Ейб му трябва убийство, което да разследва. За това му плащат.

— Ами Сал Русо? Или той вече не се брои?

— Брои се, разбира се. Но аз не разполагам с доказателства, че е замесен. Разполагам само с тоя каиш за прикрепване на пожарникарски маркучи, с един пожар, който е станал преди повече от осемнайсет години и един мъртъв пожарникар, който може да е участвал в потушаването на споменатия пожар, но може и да не е…

— И петдесет хиляди долара.

— Но какво от това? Никой не е откраднал тези пари от Сал, нали? Те са били у него, чак до смъртта му. Или ги е взел Греъм, което е все тая…

— Но ти си убеден, че тези пари имат отношение към цялата история, нали? — попита Франи, и отпи глътка вино от чашата си.

— Трябва да имат — кимна Харди. — А моята работа е да открия връзката между няколко факта…

— Само толкова?

Той сви рамене.

— Искам да кажа, че е по-разумно да прехвърлиш разследването на Ейб — поясни Франи. — Нека той се заеме с тази Палмиери, да влезе във връзка с жената от Юрека…

— А може би и да притисне един действащ федерален съдия, а? — прекъсна я Харди. — Ейб няма да направи това. Нито сега, нито когато и да било…

Но в предложението на Франи имаше желязна логика и той знаеше, че в момента, в който изясни основните неща, ще не ще, ще опре до помощта на полицията. Нямаше никакво намерение да се окаже лице в лице с убиеца, който и да е той. Това е работа на полицията — една работа, която като нищо може да се отрази на здравето му…