Джон Лескроарт - Право на милосърдие

— Май го е намерил в близост до някакъв потушен пожар — отвърна Харди. — И забравил да го предаде на когото трябва…

Младата жена го погледна с усмивка, явно решила, че този „приятел“ е самият Харди, който най-сетне се е почувствал гузен за отмъкнатата вещ.

— Според мен колегите от Норт Бийч едва ли ще го ползват вече — рече тя. — Задръжте си го напълно спокойно. А ако искате, можем да го изхвърлим още сега. От него едва ли ще стане хубав колан…

— Ще му го върна — рече Харди. — Може би му е някакъв спомен…

— Може би — съгласи се жената, подаде му парчето кожа, но в очите ѝ остана съмнението. — Това ли беше всичко?

— Мисля, че да… Между другото, дали колегите ви в Норт Бийч ще си спомнят къде са го загубили? Или пък кога?

— Не зная, трябва да ги попитате. Може би имат списък на изгубения инвентар. Районните ни служби имат различни вътрешни правила. Но за този каиш едва ли ще научите нещо конкретно, тъй като е доста стар…

Харди нави дългата ивица кожа и я пусна обратно в куфарчето.

— Сигурно — кимна той, просто защото не знаеше какво друго да каже. — Благодаря ви, много ми помогнахте…

Прекоси обратно фоайето, започна да се спуска по стълбите, после спря. За миг се изкуши да измине обратния път до канцеларията на Глицки. След оправдателната присъда срещу Греъм убийството на Сал Русо отново влезе в графата на неразкритите престъпления. Теоретически погледнато, Ейб би трябвало да прояви интерес към всяка нова улика, свързана с него.

С малката подробност, че благодарение на личните му усилия, целият град вярваше на версията, която бе използвал в съда — Греъм Русо е убил баща си от жалост. С изключение на Греъм, Сара и самият Харди, вече никой не търсеше истинския убиец. Всички бяха доволни от решението на делото, макар че, технически погледнато, то все още не беше приключило.

Дори и Глицки…

Смътно усети увеличената интензивност на човешкия поток около себе си и разбра, че работното време беше приключило. Но все още не можеше да се помръдне от мястото си, вероятно защото не искаше да изгуби нишката на своите разсъждения. Веднага си даде сметка, че ако изобщо възнамерява да повдигне въпроса за убиеца на Сал, ще му бъдат нужни доста повече улики от този каиш за прикрепяване на маркучи…

Но той вече имаше идея откъде може да ги получи. Първо трябва да отскочи до архивите на „Кроникъл“ и да изчете всичко, свързано с пожара в „Грото“. Той може и да е станал месеци преди датата на пачките, но след толкова години месеците едва ли представляваха бог знае колко съществена разлика. Без каиша връзката между Сал и пожара беше само едно далечно предположение, но с него нещата коренно се променяха. В момента обаче Харди все още не беше в състояние да определи точно с какво…

Ще пусне Сара по тази следа. Тя с положителност няма да споделя неохотата на Глицки. Убиецът на Сал Русо, който и да е той, несъмнено заема първо място в списъка на нейните врагове. И тя ще направи всичко възможно да го открие…

Нима Джиоти?! Харди извика в съзнанието си образът на този несъмнено способен юрист с безупречно поведение. Възможно е, рече си Харди, макар че трудно можеше да си представи как съдията помага на Сал да се самоубие… Нищо повече от това, разбира се. Колкото и примамлива да изглеждаше мисълта, че Джиоти е убил Сал, колкото и логична да изглеждаше тя в светлината на новите му разкрития, той просто не виждаше как на практика би могло да стане… Джиоти едва ли е стигнал до борба със стария си приятел — болен и изнемощял, едва ли го е ударил с бутилката по главата, за да му постави фаталната инжекция…

А именно това е станало, напомни си той. Въпреки собствената му версия, благодарение на която Греъм беше оправдан, и която прозвуча толкова убедително, че убеди не само съдебните заседатели, но и целия град…

Далеч на запад слънцето най-сетне целуна за сбогом острите шишове на Туин Пийкс и потъна зад хоризонта. Градският център изведнъж притъмня, сякаш някой бе спуснал щорите. Блясъкът на полираната стена зад гърба му угасна. Този рязък преход от сиянието към здрача накара Харди да примигне и да се отърси от вглъбението.

Очите му автоматически се насочиха към доскоро ослепителната стена. Оказа се, че е изградена от полиран мрамор, върху който със златни букви бяха издълбани имената на пожарникарите, загинали при изпълнение на служебния си дълг от Голямото земетресение през деветстотин и шеста до наши дни…