Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Човекът от охраната беше ставал свидетел на подобни ситуации поне сто пъти. Поредният изпотен от бързане адвокат, който бе изпуснал крайния срок и иска да се промъкне в сградата на Федералния съд, въпреки почти нулевите шансове да бъде приет и изслушан.

— Тук ли е съдията Джиоти? Бих искал да го видя…

— Страхувам се, че работното време изтече.

— Не става въпрос за работа. Нито за съдебно дело…

— Приятел ли сте на съдията?

Адвокатът се замисли. Може би наистина е приятел на съдията, но не желае да афишира това.

— Не — рече той. — Съдията ме помоли да го държа в течение по един въпрос. Идвам, за да му докладвам…

Човекът от охраната внимателно го огледа. Правилото беше просто и ясно: съмняваш ли се, отговаряй с не. Съдиите вършат голяма част от задълженията си извън работно време и никак не обичат да ги безпокоят. Но ако тоя тук наистина е приятел на Джиоти…

Разбира се, ако му беше приятел, щеше да разполага с частния му телефон. Но от друга страна не проявяваше прекалена припряност да се озове в затоплената вътрешност на сградата, въпреки че очевидно беше премръзнал.

— Бихте ли почакали една минута? — взе соломоновско решение пазачът. — Ще отида да надникна в кабинета му…

— Не искат дори да приемат съобщение? — изненадано попита Греъм. Той по принцип нямаше високо мнение за служителите във Федералния съд, но въпреки това се учуди на нежеланието им да разменят няколко думи с Харди.

— Вероятно са много заети…

Охладен в буквалния смисъл на думата след безполезния си опит да влезе във връзка с Джиоти, Харди се беше прибрал в кантората на Сътър стрийт и седеше зад бюрото си. На метър от него приятно бръмчеше вентилаторът на електрическата печка, а Греъм стоеше прав в средата на стаята. Първоначалните му намерения бяха да възложи на младежа част от разследването във връзка с онзи пожар преди години, да включи и Сара.

Но после, докато бавно възстановяваше спокойствието си, реши друго: няма смисъл да включва други хора в това разследване преди да се е добрал до нещо конкретно. Ако пожарът е важна страница от живота на Греъм, той ще му даде възможност да говори за него колкото ще. Но ако не е, няма смисъл да повдига този въпрос. Любопитството на Греъм и Сара положително ще доведе до раздвижване и дивечът може да се подплаши…

В крайна сметка стигна до твърдото решение да запази за себе си хода на това разследване. Все още не знаеше докъде ще доведе то, какъв ще бъде крайният резултат. Напомни си, че Джийни Уолш изобщо не беше чувала за Сал Русо, че майка ѝ Джоан никога не беше споменавала за него. Нямаше гаранции, че онази Джоан Сингълтери на Сал има нещо общо с Джоан Палмиери. Първата му задача бе да изясни именно това.

Греъм събра стреличките и хвърли първата от тях към картонената мишена. Улучи десетката, но очевидно не забеляза това.

— Защо искаш да се срещнеш с Джиоти?

— Онази рисунка на Сал ме накара да се замисля — даде му предварително подготвеният си отговор Харди. — Исках да го поразпитам за пожара в „Грото“. Ти знаеш ли нещо повече за него?

— Бил съм едва на петнайсет — поклати глава Греъм. — Не ме интересуваше нищо друго, освен топки и бухалки…

— Пожарът очевидно е направил силно впечатление на Сал.

— Такъв си беше той, Диз. Всичко го впечатляваше… — Втората стреличка също попадна в десетката. — За мен рисунката означава преди всичко загуба на невинността. Пожарът е просто един символ — точно както полуразрушената лодка и момчето със счупената въдица. Забеляза ли боклуците, които плуваха във водата? Всичко това Сал рисуваше в гаража, в момента, в който отношенията му с мама вървяха към окончателен провал. Помисли върху това. Тази рисунка е символизирала сгромолясването на света му…

— Вероятно си прав — кимна Харди.

След като Греъм си тръгна, той направи опит да се свърже с Джийни Уолш, но насреща никой не вдигна. До вчера не беше си купила телефонен секретар, а ако днес беше сторила това — значи бе забравила да го включи.

Отключи входната врата и се озърна. В къщата цареше почти неестествена тишина.

— Франи?

Слухът му долови някакъв шум от вътрешността.

— Франи? Деца? Татко се върна…

Отвърна му приглушен кикот, в който се долавяше някакво странно злорадство. Прекоси спалнята и влезе в стаята на Винсънт, която се оказа превърната в непристъпна крепост. Над пода, прикрепени с опънати между леглото и библиотеката въжета за пране, висяха одеяла и възглавници. Той повдигна най-близкото одеяло и надникна отдолу: