Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Но все още не беше убеден, че става въпрос за Джиоти. Или, по-скоро не искаше да мисли, че е Джиоти, макар да беше убеден, че съдията разполага с достатъчно информация за изясняване на загадката. Информация, която трябва да бъде анализирана. По тази причина искаше да разговаря с него…

Келнерът им се беше представил като Маурицио. Беше словоохотливо и готово да забавлява клиентите си старче в смокинг, което или понасяш, или просто не можеш да търпиш. В момента то пристъпи към масата и с широка усмивка пожела да се осведоми относно вечерята.

Харди окачи на лицето си най-широката усмивка, на която беше способен, стисна ръката на Франи, за да я накара да мълчи, издържа укоризненият ѝ поглед и приятелски подхвърли:

— Съдията Джиоти продължава ли да се храни тук?

— О, да — кимна Маурицио. — Той и съпругата му обядват при нас поне два пъти седмично… — Махна към бутилката кианти на масата и добави: — След като сте приятел на съдията, това вино е за сметка на заведението.

— Не зная дали ме смята за приятел, защото съм адвокат — призна си чистосърдечно Харди. — Но той е отличен съдия и страшно много харесва вашата кухня… — Посочи празната чиния пред себе си и добави: — И по отношение на предястието е абсолютно прав. Страхотен човек!

— Най-добрият! — потвърди с широка усмивка Маурицио.

— Чух, че някога това място е било собственост на семейството му…

— Да, преди много години. Казваше се „Грото“ и принадлежеше на фамилията Джиоти… — Умореното лице на Маурицио видимо се разведри: — Можете и да не ми повярвате, но и тогава тичах между тези маси…

— Сигурно още не е бил приет закона, който забранява детския труд — безсрамно го изчетка Харди и това принуди Франи предупредително да стисне пръстите му. — Значи няма начин да не познавате Сал Русо…

Маурицио сбърчи вежди, но когато Харди поясни, че именно той е бил адвокат на сина на Сал, лицето му отново се разведри.

— Още един повод да ви почерпим бутилка вино! — отсече той. — Свършихте страхотна работа! Бедният Сал… Дано един ден Господ накара синът ми да постъпи точно като сина на Сал… Как казахте, че ви беше името?

След като кратката церемония по представянето приключи, Харди попита дали Сал се е навъртал около „Грото“.

— О, да. Двамата със съдията бяха ей така… — Два пръста, притиснати един до друг. — Сал Сьомгата… — Поклащане на глава, замислен глас: — Какво стана с тоя човек? Добре че всичко приключи бързо… Ако беше продължил с тая улична търговия, господ знае какво можеше да се случи…

Харди стрелна Франи с предупредителен поглед и попита:

— Какво имате предвид?

— Ами… През последните няколко месеца беше доста зле, знаете… От време на време му давах да си похапне — отзад, в кухнята. Последният път скочи да ме бие, спомнил си за някакъв бас отпреди двайсет години… Не помнех за какво става въпрос, разбира се… Нещо във връзка с Роберто Клементе… Казах му, че Роберто отдавна вече го няма, а той се нахвърли отгоре ми и каза, че съм му длъжник и затова ще ми скъса задника… — Маурицио се обърна към Франи и усмихнато добави: — Простете за израза…

— Няма нищо — дари го с най-ослепителната си усмивка тя. — Ако го чувах за пръв път, нямаше да зная какво означава, нали?

Харди остана с чувството, че Маурицио всеки момент ще се обясни в любов на жена му.

— Но както и да е — продължи с въздишка възрастният келнер. — Аз, разбира се, го изхвърлих… А той се запъна на задната врата и започна да крещи, че щял да каже на всички момчета какъв съм мошеник… Бедничкият… Аз просто му предложих един безплатен обяд… — Главата му съчувствено се поклати: — Не беше виновен, знаете… Но се държеше така, че човек предпочиташе да го държи на разстояние… Може би стана добре, че си отиде по този начин. Момчето му е постъпило правилно, направило му е голяма услуга…

След вечерята дойде ред на още два-три въпроса.

— Вярно ли е, че „Грото“ е изгорял до основи?

— Да, напълно. Това беше най-тъжната нощ в живота ми. Никой не можеше да повярва…

— Защо?

— Имам предвид стареца — поясни Маурицио. — Бащата на съдията… Изпитваше панически ужас от пожарите, заведението беше задръстено от противопожарни кранове и обезопасителни системи. Но когато се наложи да ги използваме, те не свършиха никаква работа…

— Един от основните закони за всеобщата гадост — кимна Харди. — Къде започна пожара?

— В кухнята — отвърна с въздишка старецът. — И за секунди обхвана цялата сграда. Един пожарникар умря… Беше ужасно! — Миг на мълчание, после Маурицио плесна с ръце: — Но стига толкова! Искам да чуя дали останахте доволни от вечерята? Като видя съдията, непременно ще му кажа, че сте се отбили…