Джон Лескроарт - Право на милосърдие

— Май наистина е така — въздъхна Джиоти и се върна на мястото си зад бюрото. — Въпросният Палмиери загина докато се бореше в пожара в ресторанта на баща ми… Съвсем логично беше да се погрижим за семейството му.

— Но вие отрекохте, че сте чувал тази фамилия, нали? А на това му викат гузна съвест…

— Предпочетохме да не даваме гласност на благотворителния си жест — сви рамене Джиоти. — Вие очевидно смятате това за престъпление, но едва ли много хора ще мислят като вас, най-малко пък полицията… — Ръката му отново се протегна към телефона: — И тъй, сам ли ще си тръгнете, или да викам охраната?

Покер с високи залози и съдията блъфира, съобрази Харди. Но върши това недостатъчно майсторски, тъй като очевидно пропуска един прост факт: ако в ръцете на Харди не беше по-силната карта, той отдавна вече нямаше да е тук… Следователно беше негов ред да вдигне мизата.

— Викайте войската — рече с въздишка той. — Изобщо не мисля за доброволно оттегляне. Нима си въобразявате, че ще се откажа, особено след всичко, което преживях благодарение на вас?

— Копеле! — мрачно изръмжа Джиоти. Ръката му продължаваше да стиска слушалката.

— Добре, ще повикате охраната — продължи с тих глас Харди. — Но те са длъжни да направят рапорт за инцидента и нещата стават официални… А ние все още не сме готови за това, нали?

— Какво ни пречи? — попита Джиоти, без да отмества мрачният си поглед от лицето му.

— Аз.

— И какво предлагате?

— Нищо не предлагам, господин съдия. Искам да разбера какво се е случило. Аз съм съдебен служител и ако се налага, наистина ще се обърна към полицията. Но ако не се налага… — млъкна, оставяйки изречението си недовършено.

Тежкият поглед на Джиоти остана върху лицето му още няколко секунди, после ръката му вдигна слушалката и Харди изпита неприятното усещане, че е загубил. Съдията явно бе решил да използва широките си политически връзки. В резултат полицията вероятно ще прояви любезен интерес към информацията, след което ще отсъди, че Негова Светлост не е извършил нищо нередно, а Харди е само един от многото жадни за слава адвокати, които не се спират пред нищо, за да привлекат вниманието на медиите и да спечелят някой и друг клиент на гърба на почтената юридическа общност.

— Тук, разбира се, нямам предвид вестника — подхвърли той.

Джиоти обработи тази нова информация, взе решение и натисна един от бутоните.

Изчака за миг, после нареди на секретарката си да не го безпокоят. Остави слушалката и заби очи в лицето на Харди:

— Или ще чуете какво се е случило, или ще отидете в полицията — отсече той. — Едно от двете. Но каквото и да решите, аз вероятно ще се нуждая от известна юридическа помощ… — Бръкна под съдийската тога и измъкна една банкнота от портфейла си: — Желаете ли да бъдете мой адвокат, господин Харди?

Банкнотата в ръката му беше от пет долара и представляваше официален аванс. Ако Харди я вземе, всичко казано оттук нататък попадаше в сферата на поверителните отношения между адвокат и клиент. И той не би могъл да отиде в полицията.

Този човек е истински Фауст, помисли си с уважение Харди. Освен това, от гледна точка на закона, правосъдието беше раздадено. Никой не би тръгнал да търси истинския убиец на Сал Русо.

Въпреки всичко продължаваше да се колебае.

Макар и все така тих, гласът на Джиоти го прониза чак до сърцето:

— Нима наистина вярвате, че ще откриете физически доказателства за един пожар, станал преди деветнайсет години? И то такива, че да издържат в съда? Трябва да ви кажа, че застрахователната компания ни изплати обезщетението едва след като проведе щателно разследване…

Тонът му отново се промени. Нетърпение? Повелителност?

— А сега ви предлагам да вземете тази банкнота или да се махате по дяволите оттук! В първия случай ще научите каквото искате, във втория — няма. Решавайте!

Харди прекоси стаята и се изправи пред бюрото. Останал на стола, Джиоти внимателно го наблюдаваше. Ръката му бавно се протегна към петте долара на плота, прибра ги и ги пусна в джоба си.

— Е, добре, господин адвокат — рече с въздишка съдията. — Седнете и чуйте една история…

— Нека кажем, че „Грото“ е преживявал трудни времена. Дори в най-оживения туристически сезон, ресторантьорството си остава един труден бизнес, а сезонът далеч не е бил от добрите. Тук трябва да добавим, че синът на собственика е млад юрист с амбиции за политическа кариера. Но това не му пречи от време на време да поработва и в кухнята — нещо, което в интерес на истината му е наистина приятно. Той изпитва доста сериозни съмнения относно кариерата си, не е сигурен накъде върви и какво върши. По тази причина се държи в близост до ресторанта…