Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Защо не се прибира у дома? Тези записки можеха да почакат. Ставаше късно, нощта беше неприятна. Макар да не беше свършил бог знае какво, най-сетне изпита чувството, че е компенсирал пропилените през деня часове.

Прозвуча звънецът на входната врата. Той се включваше само нощем, а самият факт, че някой го натиска в този час на денонощието, представляваше изненада. Може би защото единствените хора, които идват в кантората нощем, бяха шепа прекалено нервни сътрудници, които обаче си имаха ключове. Едва ли беше клиент, още повече че във фирмата нямаше никой друг, освен Харди. Вероятно е някой бездомник, който е потърсил укритие от дъжда и е опрял гръб на звънеца, рече си той.

Но звънецът прозвуча отново и той реши да провери. Стълбите към долния етаж бяха осветени съвсем слабо. Над огромното, подобно на пещера помещение на входния вестибюл мъждукаха една-две слаби крушки. Останалата част тънеше в полумрак и наподобяваше киносалон.

Спусна се по извитите стъпала, стигна до масивната входна врата и издърпа резето.

Навън нямаше никой.

Излезе на тротоара и се огледа. Никой. Присви очи да се предпази от дъждовните пръски и огледа паркираните наоколо коли. Задните им стъкла се бяха матирали от дъжда, но въпреки това се виждаше, че в нито една от тях няма хора.

Достатъчно, рече си той. Прибирам се у дома. Качвам се горе да си събера нещата, после се спускам отново тук, заключвам и отивам в подземния гараж за колата. Прибирам се у дома…

Задната врата на лимузината на Джиоти се отвори. Трябваше да позвъни, за да провери дали в сградата е останал някой. И да бъде сигурна, че светлината на третия етаж идва от кабинета на Харди. По всичко личеше, че кантората е празна, но предпазливостта не беше излишна. Офисите на долния етаж бяха тъмни.

След второто позвъняване човекът на третия етаж слезе да отвори, а после излезе и на тротоара. Беше Харди, макар че доста се различаваше от добре облечения адвокат, чиито снимки от съдебните заседания заливаха всички вестници, чиито хапливи реплики бяха станали достояние на половината щат… Този тук беше работната му версия — с разхлабена вратовръзка и разкопчана яка. Но без съмнение беше той. Това беше видно дори и през мокрия асфалт на пустата улица.

В кабинета му се раздвижиха сенки. Значи се беше върнал горе. Сега е моментът за ново позвъняване. Той пак ще слезе да отвори, и тогава…

Харди реши, че трябва да довърши трите страници, които му оставаха. В противен случай утре ще се наложи да изчете отново вече отхвърлените дванайсет, за да може да схване за какво става въпрос. А в момента нещата все още бяха в главата му — конкретни и ясни. Беше в крак със силогическия ритъм на встъпителната пледоария и нямаше смисъл да губи всичко това. Взе молива и започна да чете оттам, където бе прекъснал преди малко…

Разнесе се някакъв звук и той вдигна глава.

Сградата беше празна, подобни звуци не трябваше да има. Още повече че беше сложил резето на входната врата.

Но дали наистина го сложи?

Изведнъж не можеше да си спомни дали е извършил това просто механично действие. Не му беше обърнал внимание, тъй като се готвеше отново да слезе долу и…

Не, не беше го сложил. Но тъй или иначе щеше да се забави тук не повече от две минути…

Наистина се оказаха толкова.

Не чу нищо повече, може би защото бе потънал в текста пред себе си и забързано си водеше записки.

Най-сетне приключи, затвори папката и остави писалката.

Облегна се назад и вдигна глава.

В рамката на вратата се очертаваше неясен силует.

— Господин Харди?

Притиснал с ръка сърцето си, Харди едва успя да промърмори едно „Господи Исусе“…

— Стреснах ли ви? Моля за извинение…

— Не се притеснявайте, всичко е наред… Само ми трябва малко време за приземяване.

— Жена ви каза, че ще се забавите в службата и аз реших да…

— Всичко е наред — повтори Харди и най-сетне възстанови нормалното си дишане. — Но как влязохте тук? Вие ли звънихте преди малко?

— Да.

Нова порция кислород в свитите дробове.

— А къде изчезнахте, когато слязох да отворя?

— Никой не отговори и се върнах при колата си. После може би съм отместила очи за миг, и видях как вратата се затваря зад вас. Видях, че в кабинета ви свети и реших да опитам още веднъж. Този път вратата се оказа отворена…

— Окей — кимна Харди. — Окей. Но вече е късно. Аз току-що приключих и мисля да се прибирам у дома. Съжалявам. Ще ви изпратя до входната врата и ще си определим среща за утре. Какво ще кажете?