Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Още едно парче от мозайката намери своето място. Показанията на Блу за мъжкия глас в апартамента на Сал, който чула преди прословутата си дрямка. Този глас е бил на Джиоти…

Но съпругата на съдията продължаваше, пистолетът ѝ все така сочеше в гърдите на Харди:

— Марио се прибрал в кабинета си и веднага ми се обади. И въпреки всичко, отново се опита да ме убеди, че нещата са наред! Сал имал лош ден и толкова… Каква слепота, господи! Каква заблуда!

— И вие какво решихте?

— Нищо, просто скочих и тръгнах към Сал. Бях твърдо решена да сложа точка на всичко това. За всеки случай си взех и пистолета, но на масата у тях имаше морфин. Щеше да свърши по-добра работа, и най-вече по-чиста… Аз умея да поставям инжекции, защото едно от децата ми има диабет. Справям се доста добре и с венозните… Видях и онази бутилка с уиски, полупълна и доста тежка. Сал не усети нищо. Просто почуках на вратата, той ми отвори и си поговорихме. Точно както го правим с вас сега… Всичко беше готово, сякаш подредено специално за мен. Очевидно Господ знаеше какво прави…

С тръпка на ужас Харди разбра, че сам я доведе до решителния миг. Господ очевидно знаеше какво прави и тази вечер: абсолютна празна сграда, в която се намира единствено той — сам и беззащитен. Отключена врата, мрак и лошо време, които ще ѝ осигурят безпрепятствено оттегляне.

Второто ѝ перфектно престъпление.

— Вашият съпруг знае ли? — опита последен въпрос той.

— Марио? — презрително се изсмя тя. Всъщност, не беше смях, а по-скоро кучешки лай. — Как да му кажа подобно нещо? Та той е примерен гражданин, съдия! Той вярва в правосъдието и не може да проумее, че понякога човек трябва да действа, а не да разчита на разни абстрактни юридически умозаключения!

— Но как прие новината за смъртта на Сал? Нима само като жест от страна на Съдбата?

— Мисли, че Греъм е свършил работата. Трябва да ви благодаря, защото именно вие сте го убедил в това.

Харди усети, че това е заключителното ѝ изявление.

Идеята се появи в главата му внезапно, без никаква логика. Всъщност, това не беше идея, не беше дори мисъл, а той не разполагаше с време за анализи… Запазвайки горната част на тялото си абсолютно неподвижна, той плъзна крак напред и изрита крачето на бюрото. Разнесе се силен тътен.

Сега или действам светкавично, или няма да имам време дори да си кажа молитвата! Тази мисъл блесна в съзнанието му ясно, като напечатан на машина текст.

— Какво беше това?

Тук трябва да отмести поглед, рече си Харди. Просто трябва!

— Може би и вие забравихте да заключите входната врата.

Главата ѝ започна да се извръща. Леко, но все пак достатъчно за това, което си беше наумил. Скочи напред, сграбчи банкерската лампа и се претърколи през бюрото заедно с изстрела. Лампата се разби в пода, стаята потъна в непрогледен мрак, разкъсан миг по-късно от втори изстрел. Ушите му писнаха, после го връхлетя болката. Господи, беше улучен!

Трети изстрел, после четвърти…

Кракът, малко под коляното. Нов изстрел. Мадамата не си губеше времето. Подът леко започна да вибрира. Тя се приближаваше.

След като лампата се счупи, единствената светлина долиташе от слабата крушка в коридора, полускрита зад открехнатата врата. Борейки се с шока и болката, Харди се придърпа зад ненадеждното укритие на бюрото. Но когато вдигна глава, жената беше над него. Дори на слабата светлина видя как пистолетът се насочва в главата му. Лежеше на една страна, притиснал гръб в страничната дъска на писалището.

Тя натисна спусъка без нито миг колебание. Пламъчето почти докосна корема му.

Не искаше да умира по този начин.

Насочила пистолета за последния и решителен изстрел, тя най-сетне допусна грешка — направи крачка напред. Пръстите му светкавично се вкопчиха в глезена ѝ, другата му ръка хвана прасеца и рязко го дръпна.

Изви глезена с цялата сила на мускулите си. Тя изкрещя от болка и се стовари на пода до него. Пистолетът изтропа на дъските и отново гръмна. Не можеше да рискува да пусне крака ѝ дори за миг, затова бавно се оттласна от бюрото и започна да се плъзга върху гърчещото се тяло на жената. Усети слабостта, която започваше да обхваща собственото му тяло, но не спря. Инстинктът го предупреждаваше, че или ще я обезвреди бързо, или ще умре…

— Не, не, не! — крещеше като обезумяла Пат Джиоти, а юмруците ѝ блъскаха главата и раменете му. Бедрото му се натъкна на нещо твърдо. Освободи едната си ръка, грабна пистолета и тежко се претърколи встрани.