Джефри Дивър - Невидимия

Погледна часовника си.

Време беше да се подготви за следващия номер. Той събра костюмите и другите принадлежности, преоблече се и се гримира.

Огледалото го увери, че е готов за ролята си.

Отиде във фоайето и погледна през прозореца. Улицата беше празна.

Той излезе, за да се потопи в топлата пролетна вечер и в следващата си роля, още по-сложна от предишната.

Огънят и илюзията са брат и сестра.

Светкавица, свещи, пламъкът на газовата горелка, над който виси вързаният артист…

Огънят, почитаема публика, е играчка на дявола, а дяволът винаги е бил свързан с магията. Огънят може да осветява, но и да засенчва, той унищожава и създава.

Огънят преобразява.

Започва следващият номер, наречен „Овъгленият човек“.

Нейбърхуд Скул 2 2 Кварталното училище (англ.). — Б.пр. на Пето Авеню в Гринич Вилидж е стара каменна сграда, чийто скромен вид напълно отговаря на името ѝ. Човек не би предположил, че тук четат, пишат и смятат децата на едни от най-богатите и влиятелни нюйоркски фамилии.

Училището е известно не само като реномирано учебно заведение, а и като важен културен център в тази част на града.

Да вземем например съботните концерти в 20:00 часа.

Точно за един от тях се бе запътил сега преподобният Ралф Суенсън.

Той като по чудо оцеля през дългия път от Китайския квартал през Малката Италия до Гринич. Бе спрял в един италиански ресторант за порция спагети (освен равиолите това бе единственото в менюто, което му звучеше познато) и тъй като жена му нямаше как да го види, си поръча чаша червено вино. Храната беше превъзходна и той остана в ресторанта доста време, като отпиваше по малко от забраненото питие и наблюдаваше със задоволство играещите на улицата деца.

Когато плащаше, изпита известна вина, че дава за алкохолната напитка от църковните пари, сетне продължи на север през Гринич Вилидж, докато стигна до Уошингтън Скуеър. Това място бе като миниатюра на Содом, но когато навлезе в градинката, отецът установи, че единствените грешници тук са младежи, пуснали силно музиката, и хора, които пиеха бира и вино от кутии и бутилки, скрити в хартиени торбички. Макар че той вярваше в ценностна система, според която някои покварени души отиваха директно в ада (например шумните хомосексуални проститутки, които не ти дават да спиш), пороците, които виждаше тук, надали водеха към казана с врял катран.

Изведнъж го обхвана неловко чувство. Отново се сети за мъжа с гащеризона и кутията за инструменти. Отецът беше сигурен, че го е забелязал втори път — на отражението в една витрина скоро след като напусна хотела. Сега отново се чувстваше, сякаш го наблюдават. Той се обърна бързо и се огледа. Е, не се виждаха работници. Забеляза обаче слаб мъж с яке, който го гледаше. Непознатият се извърна небрежно и се насочи към една обществена тоалетна.

Нима си въобразяваше?

Вероятно. Този мъж изобщо не приличаше на работника. Ала когато излезе от градинката и продължи по Пето Авеню сред стотиците минувачи, свещеникът пак почувства, че го следят. Отново се огледа. Този път видя рус мъж с очила с дебели лещи, фланелка и кафяво яке, който гледаше в неговата посока. И мина на неговия тротоар.

Сега вече беше сигурен, че го обхваща параноя. Не бе възможно тези коренно различни мъже да го следят. Спокойно, рече си той и продължи по Пето към Нейбърхуд Скул между безбройните минувачи, наслаждаващи се на прекрасната пролетна вечер.

Преподобният Суенсън стигна училището точно в 19:00, половин час преди отварянето на залата. Сложи куфарчето си на земята и скръсти ръце. Сетне реши, че не бива да оставя така вещите си, и отново го вдигна. Облегна се на желязната ограда на училището и погледна неспокойно в посоката, от която беше дошъл.

Не, нямаше никой. Никакви работници с инструменти. Никакви мъже с якета. Той просто…

— Извинете, отче?

Изненадан, той се обърна и се озова лице в лице с едър брадясал мъж.

— Ъ, да?

— За концерта ли сте?

Непознатият кимна към училището.

— Да — отвърна свещеникът, като се стараеше да не издава неудобството си.

— В колко часа започва?

— В осем. Залата отваря в седем и половина.

— Благодаря, отче.

— Няма защо.

Непознатият се усмихна и се отдалечи към училището. Преподобният Суенсън отново стисна куфарчето. Погледна часовника си — 19:15.

Накрая, след пет минути, които му се сториха цяла вечност, той видя онова, което чакаше и за което беше пропътувал толкова много километри: черен „Линкълн“ с държавни номера. Колата спря на една пряка от училището. Свещеникът присви очи и прочете номера. Това бе колата… „Благодаря ти, Боже.“