Джефри Дивър - Невидимия

Хари Худини е известен със способностите си да се самоосвобождава, но преди него и по негово време са живели много други известни илюзионисти, изпълнявали този трик.

Худини се отличава от останалите по една малка подробност в номерата му — предизвикателството. Във всеки град знаменитият илюзионист предлагал на желаещите да ограничат свободата му със собствени средства — белезниците на някой полицай или килия в шерифския арест — и той да се измъкне.

Именно духът на съревнование в представленията беше направил Худини известен. Той копнеел за тези предизвикателства.

„Аз също“ — помисли си Малерик, докато влизаше в апартамента след бягството от река Харлем и кратко разузнаване. Все още бе разтърсен от събитията този следобед. Преди пожара, когато редовно изнасяше представления, в номерата му винаги беше присъствал известен елемент на опасност. Истинска опасност. Учителят му му бе набил в главата, че ако няма риск, не можеш да заплениш публиката. За Малерик нямаше по-тежък грях от това, да отегчиш онези, които са дошли да се забавляват. В това представление обаче предизвикателствата бяха твърде големи — полицията се оказа много по-добре подготвена, отколкото беше очаквал. Как се бяха досетили, че си е набелязал ездачка? И как бяха разбрали къде смята да я удави? Устроиха му истински капан на панаира. Сетне засякоха маздата му и отново го подгониха. Толкова близо бяха, че се наложи да потопи колата, за да се измъкне. Предизвикателствата бяха едно, но сега той се чувстваше наистина застрашен. Беше се подготвил за следващия номер, но искаше да свърши още някои неща. Въпреки това реши да остане в апартамента до последната минута.

Освен това трябваше да направи още нещо. Нещо за себе си, не за почитаемата публика. Той смъкна щорите и постави една свещ върху полицата на камината до инкрустирана дървена кутийка. Взе кибрит и запали свещта. Седна върху грубия плат на евтиния диван. Задържа дъха си. Вдиша бавно и пак издиша.

Бавно, бавно, бавно…

Съсредоточи се върху пламъка и започна да медитира.

От историческа гледна точка в сферата на магията са се очертали две течения. От една страна са фокусниците, жонгльорите и илюзионистите — хора, които развличат публиката със сръчност и физически номера.

Второто течение е коренно противоположно: окултизмът. Дори в техническата епоха някои илюзионисти твърдят, че притежават свръхестествени способности да четат мисли и да местят предмети с волята си, да предвиждат бъдещето и да разговарят с духове.

В продължение на хиляди години лъжливи ясновидци и медиуми трупат богатства, като лъжат хората, че могат да извикат близките им от отвъдното. Преди властта да се разправи с тези измамници, някои илюзионисти са защитавали потърпевшите, като са издавали методите, стоящи зад тези така наречени окултни ефекти. Самият Хари Худини посветил голяма част от живота и богатството си, за да изобличава такива шарлатани. По ирония една от причините да се заеме с това било отчаяното търсене на истински медиум, който да го свърже с духа на покойната му майка, от скръбта по която никога не успял да се отърси.

Малерик се взря в свещта, в пламъка. Молеше духа на най-близкия му човек да се появи и да му даде знак. Използваше именно този начин за комуникация, защото огънят му го бе отнел.

Чакай, не потрепна ли? Да, а може би не. Не можеше да определи.

И двете школи на магията се преплитаха в него. Като опитен илюзионист Малерик, разбира се, знаеше, че номерата му са обикновена комбинация от физически, химически и психологически ефекти. Все още обаче таеше вяра, че в илюзионизма има нещо свръхестествено. Господ беше като илюзионист, изчезваше душите на грешните тела, а запазваше тези на обичаните от нас хора, превръщаше ги в други и отново ги връщаше на земята. Това бе неговата тъжна и пълна с надежда публика.

„Немислимо — рече си Малерик. — Това не…“

И изведнъж пламъкът потрепна. Да, той го видя.

Пламъкът се премести само с милиметър към инкрустираната кутийка. Вероятно това беше знак от душата на любимия човек, витаеща в стаята, извикана не по някакъв физически механизъм, а чрез тайнството на магията. И може би той щеше да я види, ако стои нащрек.

— Тук ли си? — прошепна той. — Тук ли си?

Не смееше да диша от страх, че дъхът му може да достигне свещта и да разклати пламъка. Искаше доказателство, че не е сам.

Накрая свещта изгоря и Малерик остана неподвижно, втренчен в сивата струйка дим, която се издигна към тавана и бързо изчезна.