Джефри Дивър - Невидимия

— Ехо, добре ли си?

Бел докосна Амелия Сакс по ръката. Тя бе толкова потресена от смъртта на Кара, че не можа да отговори. Само кимна.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката в коленете си, Сакс продължи с бърза крачка след детектива по Уестенд към мястото, където полицай Бърк беше заловил убиеца.

Чудеше се дали Кара има приятел. Братя или сестри.

„О, за Бога, какво ще кажем на родителите ѝ?

Не, не ще кажем.

Ще кажа. Грешката беше моя. Аз трябва да им съобщя.“

Разкъсвана от терзания, тя забърза към страничната уличка. Бел отново я погледна, пое си дълбоко въздух.

Поне бяха хванали Фокусника.

Сакс тайно съжаляваше, че не е извършила лично ареста. Искаше ѝ се да е сама в уличката, изправена срещу Фокусника с пистолет в ръка. Можеше да го простреля в рамото, преди да използва радиостанцията си. По филмите раните в рамото изглеждат леки, само драскотини, и героите се възстановяват след тях, сякаш са били улучени с прашка. В действителност дори малък куршум в рамото може да те осакати за дълго време. Понякога завинаги.

Убиецът обаче беше заловен и тя щеше да се задоволи с присъда за няколко предумишлени убийства.

„Не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи…“

Кара…

Сакс си даде сметка, че дори не знае истинското ѝ име.

„Това е псевдонимът ми, но го използвам и по принцип. По-добър е от името, което са ми измислили родителите ми.“

Тази незначителна липсваща подробност я докара почти до сълзи.

Тя си даде сметка, че Бел ѝ говори.

— Ъ… чуваш ли, Амелия?

Тя кимна.

Завиха по Осемдесет и осма, където полицаят бе заловил престъпника. На двата края на улицата бяха спрели патрулни коли. Бел присви очи и забеляза един страничен проход. Посочи натам:

— Ето.

Даде знак на неколцина полицаи, цивилни и униформени, да ги последват.

— Добре, хайде да го пипнем — рече Сакс. — Надявам се Грейди да му издейства смъртоносна инжекция.

Спряха и се взряха в мрачния проход между сградите. Уличката беше празна.

— Не е ли тук? — попита Бел.

— Каза Осемдесет и осма, нали? Една пряка на изток от Уестенд. Сигурна съм.

— Аз също.

— Тук трябва да е. — Сакс се огледа. — Няма други пресечки.

Към тях се присъединиха други трима полицаи.

— Да не сме объркали? — попита единият. — Тук ли е, или не?

Бел вдигна радиостанцията си:

— Патрул пет-две-едно-две, обади се.

Никакъв отговор.

— Патрул пет-две-едно-две, добре ли сте? Потвърдете, Осемдесет и осма улица.

Сакс се взря в полумрака.

— О, не!

Сърцето ѝ се сви.

Изтича до една купчина боклук. На паважа до отпадъците лежаха отворени белезници. До тях имаше счупен пластмасов ограничител за крака. Бел изтича при нея.

— Освободил се е от белезниците и е счупил ограничителя.

Сакс се огледа.

— Къде са? — попита един от полицаите.

— Къде е Лари? — извика друг.

— Още ли преследва престъпника? — поинтересува се трети. — Може да няма обхват.

— Може би — измърмори Бел.

Звучеше разтревожено — нищо чудно, като се има предвид, че полицейските радиостанции рядко излизат извън строя, а покритието им е по-добро, отколкото на мобилните телефони.

Бел подаде сигнал за избягал заподозрян и изчезнал полицай. Попита диспечерката дали са се свързали с Бърк, но му отговориха, че не са. А и нямаше сигнал за чути изстрели в околността.

Сакс обиколи уличката в търсене на улики, които да ѝ подскажат накъде е избягал престъпникът — и къде Фокусника може да е хвърлил трупа на Бърк, ако се е добрал до пистолета му и го е убил. От убиеца и полицая обаче нямаше и следа. Тя се върна при полицаите в началото на уличката.

Какъв ужасен ден. Две жертви.

Кара беше убита.

Един полицай бе изчезнал.

Тя вдигна ръка към микрофона на радиостанцията си. Време беше да каже на Райм. „О, какъв тежък разговор.“ Обади се в централата и поиска да я свържат. Докато чакаше, някой я подръпна за ръкава.

Сакс се обърна. И дъхът ѝ секна.

Пред нея стояха двама души. Единият беше пооплешивелият полицай, на когото бе дала заповеди за съхраняване на местопроизшествието.

Другата бе Кара, наметната с полицейско яке. Младата жена огледа намръщено уличката:

— Къде е той?

— Добре ли си? — заекна Сакс. — Какво… Чакай, какво стана?

— Добре ли? Отлично се чувствам… — Кара забеляза удивения ѝ поглед и попита: — Ама ти наистина ли не знаеше?

Оплешивяващият полицай каза:

— Опитах се да ти обясня, но ти не ми даде възможност.