Джефри Дивър - Невидимия

Бел тъкмо приключваше разказа си за показанията на Черил Марстън, когато един полицай, който говореше по радиостанцията си, го прекъсна:

— Детектив Бел, как казахте, че изглеждала тази кола?

— Тъмна мазда. Шестстотин двайсет и шест. Номерът е FET237.

— Това е — рече полицаят по радиостанцията; сетне се обърна към Бел и Сакс: — Току-що ми докладваха. Един патрул го засякъл в Западен Сентрал Парк. Подгонили го, но забележете, той се качил на тротоара и влязъл в самия парк. Патрулът се опитал да го последва, но колата им заседнала.

— Западен Сентрал Парк, къде по-точно? — попита Сакс.

— Около Деветдесет и втора.

— Вероятно ще я изостави и ще продължи пеша — отбеляза Бел.

— Задължително ще я изостави — съгласи се Сакс, — но преди това ще се постарае да набере дистанция. — Тя кимна към кутиите с улики. — Занесете това на Райм.

След десет секунди тя вече беше в шевролета си и мощният двигател ревеше.

— Амелия, чакай! — извика Бел. — Специалният отряд скоро ще дойде.

Вместо отговор тя натисна газта и изчезна със свистене на гуми сред облак прах.

Сакс летеше през Сентрал Парк, като се стараеше да избягва пешеходците, по-бавните коли, велосипедистите и хлапетата с ролкови кънки.

Също бебешките колички. Те бяха навсякъде. „Абе тези хора не слагат ли бебетата си да спят следобед?“

Тя извади сигналната лампа на покрива и я включи. Ярката светлина започна да се върти, а Сакс — да натиска клаксона в такт с нея.

Нещо изскочи отпред.

„Мамка му…“ Сакс натисна спирачките и се размина на една боя разстояние с другия автомобил, струващ колкото две нейни годишни заплати. Сетне отново настъпи газта и моторът ѝ се подчини безотказно. Продължи с около осемдесет, докато движението намалее, и около Деветдесета улица отново увеличи скоростта.

От слушалките на радиостанцията ѝ се чу пращене. Тя ги взе от съседната седалка и си ги сложи.

— Ало? — извика, пренебрегвайки всички задължителни реплики при разговорите на полицейската честота.

— Амелия? Роланд се обажда.

Бел също беше зарязал стандартните протоколи.

— Казвай.

— Изпратихме подкрепления.

— Къде е той? — изкрещя тя, за да надвика рева на двигателя.

— Чакай… Добре, излязъл е от северната страна на парка. Закачил един камион, но продължил.

— Накъде?

— Това е било… Преди по-малко от минута. На север.

— Ясно.

На север към Харлем, замисли се Сакс. В тази част на Манхатън имаше няколко изхода от града, но тя се съмняваше, че целта му е някой от тях. Излизането ставаше все през мостове или магистрали с контролиран достъп; можеха лесно да го хванат на влизане.

Най-вероятно ще остави автомобила в някой по-безлюден квартал и ще открадне нов.

От слушалките прозвуча друг глас:

— Сакс, засекли са го!

— Къде, Райм?

— Завил на запад по 125-а. Близо до Пето Авеню.

— Аз съм съвсем близо до Сто двайсет и пета и „Адам Клейтън Пауъл“. Ще се опитам да му препреча пътя. Извикай подкрепления.

— Веднага, Сакс. С колко се движиш?

— Не гледам скоростомера.

— И по-добре! Внимавай.

Сакс натисна клаксона и премина през натовареното кръстовище на 125-а улица. Спря напряко на две от платната, водещи на запад. Изскочи от колата с пистолет в ръка. В източните платна бяха спрели няколко коли. Сакс изкрещя на шофьорите:

— Полицейска акция! Излизайте от колите, скрийте се!

Мъжете се подчиниха.

Сега всички платна на 125-а улица бяха блокирани.

— Всички да се скрият! Веднага! — изкрещя Сакс.

— Мамка му.

— Ехо.

Тя се обърна и забеляза четирима чернокожи младежи, залепени на една телена ограда, които гледаха с интерес австрийския пистолет, спортната кола и червенокосата им собственичка.

Повечето хора на улицата потърсиха прикритие, но тези четиримата останаха. Сякаш бяха на кино. А и защо да бягат? Не всеки ден можеш да видиш такъв екшън в квартала си.

Сакс забеляза маздата в далечината; криволичеше бясно между другите коли и бързо приближаваше импровизираната блокада. Фокусника я забеляза едва след като мина последната пряка, по която можеше да се измъкне. Спря рязко. Зад него един боклукчийски камион също натисна спирачки. Шофьорът и боклукчиите видяха какво става и се разбягаха. Камионът препречи пътя за отстъпление на убиеца.

Сакс отново се обърна към хлапетата:

— Скрийте се бе!

Те се захилиха подигравателно.

Сакс вдигна рамене. Облегна се върху колата си и се прицели. Виждаше лицето му, синята риза с емблемата на „Харли“. Изкуствената му опашка се поклащаше под черната шапка, докато той се оглеждаше за изход.