Джефри Дивър - Невидимия

С тези думи, без да обръща внимание нито на полицая, нито на болките от артрита си, Амелия Сакс се втурна след Роланд Бел по стълбите в преследване на убиеца на приятелката им.

„Бърз е.

Обаче аз съм по-бърз.“

Лоурънс Бърк, полицай с шестгодишен стаж в патрулния отдел, излезе от Ривърсайд Драйв на Уестенд Авеню само десетина метра зад беглеца, някакъв скапан рокер с риза на „Харли Дейвидсън“.

Тичаше сред тълпата от пешеходци като на мачовете в гимназията.

И точно както тогава, Лари Бързака настигаше беглеца.

Когато чу сигнала за преследването, той тъкмо отиваше към реката, за да помогне за охраната на местопрестъплението. Обърна се и се озова лице в лице с преследвания — някакъв мизерен рокер.

— Хей, ти! Стой!

Рокерът не спря. Провря се покрай Бърк и се втурна отчаяно на север. И също както в гимназия „Удроу Уилсън“, когато тичаше всичките седемдесет и два метра на игрището след Крис Бродерик (и го поваляше на по-малко от метър преди голлинията), Бързака се втурна след престъпника.

Бърк не извади пистолета си. С изключение на случаите, когато престъпникът е въоръжен и има пряка опасност да простреля някой случаен минувач, полицаят няма право да използва оръжие, за да го спре. А на застрелването на човек в гърба щеше да се погледне с доста лошо око при евентуалното разследване, да не говорим за пагубните последствия от такова действие върху израстването му в кариерата.

— Хей, скапан нещастник! — извика задъхано Бърк.

Рокерът зави на изток по една пресечка и хвърли уплашен поглед на Бързака, който безмилостно скъсяваше дистанцията.

Беглецът зави наляво по една тясна уличка. Полицаят взе завоя доста по-плавно от „господин Харли“ и не изостана нито крачка.

Някои участъци използваха мрежи или електрошокови пистолети за залавяне на бегълци, но в Ню Йорк нямаше толкова напреднала техника. Освен това в момента нямаше значение, защото Лари Бърк имаше опит и в други спортове освен бягането. Например в ръгбито.

Когато стигна на един метър зад преследвания, той се хвърли напред, без да забравя да използва тялото на беглеца за омекотяване на падането си.

— Боже… — изстена престъпникът.

Двамата се проснаха на паважа и се изтъркаляха до купчина боклук.

— Мамка му! — изръмжа Бърк; бе ожулил рамото си. — Негодник!

— Нищо не съм направил! — измънка рокерът. — Защо ме гониш?

— Млък!

Бърк му сложи белезници и понеже беглецът беше доста добър бегач — и пластмасови ограничители на краката. Хубаво ги стегна. Погледна кървавото си рамо.

— Проклятие, одрах се. Ох, боли. Негодник!

— Не съм направил нищо. Разглеждах панаира. Просто…

Бърк се изплю на паважа, пое си дълбоко въздух.

— Абе ти не разбираш ли какво ти се говори? Казах да си затвориш устата. Няма да повтарям… Мамка му, как боли!

Той претърси арестувания и намери портфейла му. Вътре имаше само пари, никакви документи. Интересно. Нямаше нито оръжие, нито наркотици, което бе доста странно за рокер.

— Можеш да ме заплашваш колкото си щеш, но искам адвокат. Ще те съдя! Ако си мислиш, че съм направил нещо нередно, много грешиш, господинчо.

Когато обаче вдигна ризата и фланелката на заловения, Бърк примигна удивено. По гърдите и корема на мъжа имаше наистина сериозни белези. Зловещи. Още по-странна беше чантичката, около кръста му — като тези, които Бърк и жена му бяха носили на екскурзията си в Европа. Бърк разгледа съдържанието ѝ, но вътре имаше само анцуг, поло, памучни панталони, бяла риза и мобилен телефон. И — ето това вече бе наистина странно — гримове. Всичко беше така подредено, сякаш заподозреният е искал да изглежда дебел.

Много странно…

Бърк си пое дълбоко въздух и в ноздрите му проникна гадна воня на боклук и урина. Той включи радиостанцията си.

— Патрул пет-две-едно-две до централата… Арестувах заподозрения от Ривърсайд.

— Ранени?

— Не.

„Ако не броим проклетото одраскване на рамото ми.“

— Местоположение?

— Една пряка и половина на изток по Уестенд. Чакайте малко, ще погледна името на улицата.

Бърк отиде в началото на уличката, за да види номера ѝ и да изчака колегите си. Едва тогава възбудата от преследването започна да преминава. Без нито един изстрел. Поредният заловен негодник… Мамка му, какво прекрасно усещане — почти толкова хубаво, както когато поваляше Крис Бродерик, който изпищяваше като момиче, преди да се просне на игрището, преодолял цялата дължина на полето, без да подозира, че Лари Бързака неотлъчно е бил по петите му.