Джефри Дивър - Невидимия

— Хей, какво правите? — попита уплашено той. — Аз я спасих! — Кимна към мобилния телефон на колана си. — Аз повиках полицията.

Тя още не виждаше лявата му ръка; беше скрита под дясната.

— Не пускайте въжето, господине — нареди тя. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

— Не съм направил нищо!

Той изхриптя. Може би не от усилие, а от астма.

Като се стараеше да не пречи на видимостта на Сакс, Бел хвана крана и го завъртя към тинестия бряг. Достигна жената и я придърпа към себе си; мъжът отпусна постепенно въжето, докато полицаят я остави да легне на земята. Тя беше напълно неподвижна. Детективът свали тиксото от устата ѝ, откачи веригите и се зае да ѝ прави изкуствено дишане.

Сакс извика към десетината души, събрали се наоколо:

— Стойте настрана. Има ли сред вас лекар?

Никой не се обади. Тя погледна жертвата и забеляза, че помръдва… Да! Бяха дошли навреме. Сетне се огледа и видя парче блестящ тъмносин плат. Забеляза ципа и част от ръкав. Можеше да е анцугът му.

Мъжът проследи погледа ѝ.

Това някаква реакция ли беше? Леко примигване? Не можеше да е сигурна.

— Господине — каза тя със строг глас, — докато всичко се изясни, ще трябва да ви сложа белезници. Вдигнете ръцете…

Изведнъж прозвуча тревожен мъжки глас:

— Хей! Глей надясно! Оня с анцуга ще стреля!

Зяпачите се разкрещяха и залегнаха. Сакс приклекна, извъртя се надясно, присви очи.

— Роланд, внимавай!

Бел залегна до жената и се обърна в същата посока, в която и Сакс; вдигна оръжието си.

Там обаче нямаше човек с анцуг. Но може би…

„О, не — помисли си. — Не!“

Ядосана сама на себе си, тя осъзна какво е станало. Гласът идваше от същия мъж. Вентрилоквизъм.

Бързо се обърна. В този момент в ръката на заподозрения блесна ярка светлина и я заслепи.

— Амелия! — извика Бел. — Не виждам нищо! Къде е?

— Не ви…

Откъм мястото на Фокусника прозвучаха няколко гърмежа. Случайните минувачи се разбягаха уплашени. С присвити очи Сакс и Бел затърсиха престъпника, но когато зрението им се възстанови, него вече го нямаше. Тя стоеше, насочила пистолет към облак лек дим от бомбички.

Погледна на изток и видя Фокусника от другата страна на улицата. Той побягна, но зърна една полицейска кола със запалени светлини и включена сирена. Втурна се нагоре по широкото стълбище на близкия колеж и изчезна в тълпата на панаира, като игла в копа сено.

Те бяха навсякъде…

Десетки полицаи.

Търсеха го.

Задъхан, разкъсван от болка, Малерик се облегна на хладната стена на една от сградите на колежа.

Пред него, в просторния двор бяха наредени павилионите на панаира; между тях сновеше тълпа. Той погледна на запад, откъдето беше дошъл. Полицията вече бе блокирала този изход. От северната и южната страна на двора се издигаха високи сгради. Прозорците бяха затворени и нямаше врати. Единственият път за бягство беше на изток, от другата страна на големия двор с павилиони и стотици хора.

Той се насочи натам, но не посмя да се затича.

Защото всеки илюзионист знае, че бързото движение привлича вниманието.

Ако си бавен, ставаш невидим.

Той погледна стоките на една сергия, кимна одобрително на един китарист, засмя се на един клоун с балони. Правеше това, което правеха всички останали.

Защото различното привлича вниманието.

Еднаквото не се забелязва.

Продължи бавно на изток. Чудеше се как ли го е открила полицията. Той, разбира се, очакваше да намерят трупа на удавената адвокатка по някое време през деня, но те бяха дошли толкова бързо. Сякаш знаеха, че ще отвлече някого в тази част на града, може би дори от самия хиподрум.

Как?

Покрай павилионите и сергиите, покрай куклената трупа върху една сцена с червени, бели и сини платнища. Изходът беше пред него — източните стълби на двора, водещи към Бродуей. Само петдесетина крачки към свободата.

Трийсет…

Тогава обаче той забеляза примигващи светлини. Изглеждаха почти толкова ярки като блясъка от светкавицата, който бе използвал, за да се измъкне от червенокосата полицайка. Пред стълбището спряха четири патрулни коли. Междувременно пристигаха още полицаи, цивилни. Идваха по стълбите и се смесваха с тълпата. Оглеждаха посетителите.

Малерик си даде сметка, че е обкръжен. Обърна се спокойно и се върна сред тълпата. Цивилните се движеха бавно на запад. Започнаха да спират мъже около петдесетте, гладко избръснати и носещи светли ризи и тъмни панталони. Точно както беше облечен той.